Върху паметника с дребен шрифт бяха отбелязани жертвите от съседните махали в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни.
Райковци е от онези селца, разположени в Северните склонове на Стара планина, което е запазило балканджийския си облик и все още човек може да се наслади на малките и спретнати къщички в селцето.
Ето още една стара къща, която сигурно вече не съществува - родната къща на капитан Райчо Никола, взета от старите книги :)
С усмивка ни изпрати една възрастна жена с млада душа, пожелавайки ни на добър час. Така и старите българи са посрещали и изпращали свои гости с блага дума за поздрав.
Поехме по черен път, минаващ над селските гробища.
Пътя към прохода „Хаинбоаз” се виеше като змия под нас.
Отминахме една махаличка. Не запомних името – Димовци ли беше? Не съм много сигурна.
Продължихме през гориста местност и не след дълго излязохме на едно просторно място, където се откриваше гледка към Балкана.
Кмета ме информира за местностите през които преминахме и тези, които бяха пред нас – Рътлината, Байчевското, Лавров рът.
Една част от групата беше избързала напред.
А ние се наслаждавахме на цветята и билките, които срещахме по поляната.
Времето беше шарено, по малко слънце и повече облаци.
Преминавахме интересни гористи местности.
От време на време първите спираха, за да изчакат закъснелите.
И пак продължавахме напред. Наближавахме Цеперанските нивя.
На едно място спряхме и се възхитихме от гледката, която се разкри пред очите ни. В ниското се виждаха покривчетата на хайдушкото селце Цеперани, родно място на Бойчо и Богдан войвода.
След кратката почивка продължихме през младата дъбовата горичка. В нея се крият интересни скални образувания. По любопитните се изкачихме до скалата, а някои дори се качиха и на нея.
След горичката отново излязохме на поляна. Под нас се гушеше махалата Сеймени.
Посоката беше ясна – бяхме се запътили право към върха. Зад нас останаха върховете, обвити в мрачни облаци.
А ние малко по малко се приближавахме към целта.
Първото място, на което се отбихме за почивка и хапване беше специално за част от групата. То е свързано с рода на кметския наместник Петьо Коев. Тук се намира последния пристан на неговия баща, загинал заедно с още двама балканджии в далечната ветровита и снеговита зима през 1956 г., когато тримата работещи като дървосекачи в Кръстец тръгват в студената зима по белоснежните пътища на планината, за да изпълнят своя дълг към Родината – да гласуват. Но точно в подножието на върха ги застига лавина и те загиват. За съжаление младия баща така и не успява да зърне малкия си син, който е бил на 3 месеца тогава...
Преди да потеглим за върха си направихме снимка за спомен.
Наблизо пасяха стадо овце. Явно са овцете на Живко, местен животновъд от Сеймените, с който се запознахме миналогодишния Великден.
Тръгвайки по черния път се оказа, че кметския наместник е поизостанал. След малко той звънна на дъщеря си и ние се върнахме назад, защото беше открил и паметника на мястото, където се е случило злополучното събитие през февруари 1956 г. Почистиха мястото, за да се открие паметника, който беше скрит в големите треви и къпини.
Пътя ни продължи през млада гора, в която съзряхме стари зидове, големи камъни, стари и по млади дървета. Разговаряхме за занаятите, които са се развивали в Райковци навремето, за ходенето на руманя, за взаимопомощта и други интересни неща от живота на старите балканджии.
В краеведките изследвания на инж.Иван Марков за района е изказано мнение, че някъде тук са се помещавали фамилните владенията на царете Асен и Петър, които са отглеждали и много коне. В един момент се усетихме, че сме изгубили верния път. Вървяхме по горски пътечки, които по едно време се изгубиха. Точно в този момент дойде и мъглата.
Чудейки се накъде да поемем тръгнахме през високите храсти без път и пътека по следите на дивите животни.
Времето започна да се влошава. Заваля и дъжд. Някои си носихме дъждобрани, но колко е неудобно да се движиш в непроходимите лесове с развяващ се дъждобран. Лутайки се из шубраците един от нашата група се натъкна на странна дупка, за която предположихме, че е навярно стар кладенец.
Но продължихме напред, прескачайки или минавайки под паднали дървета.
Дъжда ту се усилваше, ту спираше. Най накрая се измъкнахме от омагьосания кръг и стигнахме целта на нашето пътешествие – върха Белновръх.
Въпреки мократа трева някои седнаха да похапнат, а аз пообиколих наоколо.
Не съм запозната с историята на върха от древни времена, а и кой ли може да ни каже повече, но си личеше, че е имало живот тук.
Снимах скалните образования на върха.
Балкана с цялата си жизненост дава простор и свобода на човек, но за съжаление лошото време попречи да се насладим на красивата гледка и я беше загърнало в своите обятия, скрити от нашите сетива...
Върнахме се по друг , добре познат път на нашите спътници, като започнахме да се спускаме надолу.
Въпреки дъждовното и мрачно време красотата не можа да остане скрита.
Победата на светата Христова Църква над ...
Не отлагай нищо за другия ден...- автор ...
на силата на природата, на твоя неуморен път към опознаване
и опазване на българското, предавано от поколение на поколение.
Поздравления !