/Този постинг посвещавам на чичо Николай и лeля Фоти, на бай Атанас и баба Марина и на всички пелевунчани, с които се срещнах в началото на месец май.2010 г. в село Пелевун/   Отивайки на дадено място човек се впечатлява от забележителностите, които може да открие там, от красивата и чиста природа, от архитектурния облик на селото, от историята, която е свързана с това място. Мога смело да заявя, че всичко това може да откриете в село Пелевун, намиращо се на 30-тина км. от Ивайловград. Но моето мнение е, че тук има повече от това. Да. Има места, където човек може да открие скрити съкровища. И те не се намират в горите, където иманярите обикалят и ровичкат, търсейки заровени иманета. Но често скритите съкровища са пред очите ни. Необходимо ни е желание, малко усилие и буден дух, за да ги открием. Според хората съкровищата могат да имат различни измерения. Но днес аз искам да ви разкажа за съкровището, което е скрито в душата и духа на човек. Когато човек открие млад и буден дух, вниманието му се насочва към него и той се заслушва. И този младежки дух може да грабне и очарова човек с разсъжденията и погледа си върху живота. С други думи общуване с такъв човек ни обогатява, кара ни да се замислим за важните неща в живота, които често омаловажаваме. Ние имахме възможност да преспим 3 нощи в село Пелевун и съм безкрайно благодарна на нашите домакини, които ни приютиха в дома си и ни дариха с присъствието си.  




  Като цяло не могат да се похвалят с лукс условията, които хотелите осигуряват, но топлото отношение, загрижеността, вниманието, с което ни дариха стоплиха душите ни. За съжаление едва последната вечер намерихме време да се разходим из селото и имахме възможността да се запознаем с интересни хора. Впечатленията ми от това селце като цяло е, че именно хората са богатството на село Пелевун, заедно със всичко останало, което намерихме тук – забележителности, природа, история и архитектура. Естествено, че хората са различни и гледат с различно око на живота в селото. Обикаляйки се запознах с баби, които ми се оплакаха, че преди селото се е състояло от 700-800 души, а сега са останали 130-140 души.  
  Младите бягат от там, защото поминъка с тютюна, който е единствено препитание тук е тежък и търсят работа в по-големите градове. И това наистина е действителност, макар, че видях и млади хора по площада с малки деца.  


  Но мнозината са заминали и може би няма да се върнат тук, в това число и децата на нашите домакини. Това наистина е болка и човек не може да не скърби, когато на стари години остане сам, а има нужда от внимание и помощ, като тези баби например. Но въпреки, че се изказаха песимистично за селото, че се е обезлюдило, моито впечатления са, че това село е живо, в сравнение с други села, които посетихме, в които живеят или 1 човек - като в Черна Черква или 3-4 души – като в Одринци или е напълно обезлюдяло – като Малиново. Кипи усилен живот в него. Хората обработват земята си, сеейки тютюн и сусам, гледат и се грижат за животинките - птиците и добитъка си, обработват градинките си, за да произведат зеленчуци.  




 











  Третия ден основно се разходихме в околностите на село Пелевун. Преди обяда нашия домакин ни заведе в местността “Голата бърчинка”, където след Гергьовден се крие цяло съкровище – невероятно красива градинка с диви божури. За нея вече писах в предишен постинг. http://zvezdichka.blog.bg/turizam/2010/05/17/ivailovgradski-pogranichni-sela-i-diviia-bojur-v-mestnostta-.546730   А след обяда нашата домакиня ни показа и другите местности и околности на селото, където набрахме различни билки за чай. Първо се насочихме към римското мостче, минавайки покрай две малки язовирчета на селото. И точно след 2-я язовир се намира и римското мостче.






За съжаление една част от него се беше съборила навярно от придошлата река при топенето на снеговете. И ако не се стегне, ако не се намери майстор, който да го поправи след време ще остане само спомена и името на мостчето, което е просъществувало от древността до наши дни.

 

  Там леля Фоти ми показа 2 непознати за мен билки за лек на бъбреци. Едната е камшик, а другата – келебек (от турски означава метил). Цъфти жълто и лекува албумин. Търсих в нета информация за тази билка, но не открих. Може и да я има, но с друго име…   Впечатление прави, че хората са много работливи. С пот на челото си изкарват прехраната.. Докато беряхме билки срещнахме хора, които се придвижваха с каруци. Ето още един пелевунчанин, който пои коня си в дерето край мостчето.  
  После спряхме край язовира, който беше полупразен между другото.  


  Там намерихме кладенчето, от което местните си пълнят вода и си набрахме мащерка.  


  Това, което е радост за окото около Гергьовден в Ивайловградския край са лилавите килими от мащерка, които се срещат навсякъде из района.  
  Толкова ни зарадва, а и ние със съпруга ми много обичаме тази билка. На отрещния бряг на язовира видяхме стадо кози и овце.  
  След като си набрахме мащерка апетита ни вече се беше насочил към лайката. Тук на места се среща много лайка. Постоянно се редуват зелени поляни, оцветени я в жълто, я в бяло, я в лилаво.  
  Наслада за окото са такива гледки :). Минахме отново покрай селото и бившето училище, което вече не функционира и хванахме пътя покрай житата.     Преди да излезем извън селото срещнахме и се запознахме с баба Марина, която пасеше козичките си.  







  Много сладка баба, усмихната и позитивна. Разговорихме се с нея. Искахме да ни изпее някоя песен от техния край, но тя се притесняваше. Но като я попитахме за дядото и как са се вземали, тя ни разказа, че “той я е откраднал от хорото в село Ботурче”. Думите й бяха: “Едно време така беше. Дърпах, дърпах се, ама той ме грабна като куче и айде” и се засмя. А Иво като я запита: “А не те ли пита искаш ли?”. Тя отговори: “Ами пита, ама няма начин. Аз докато кажа и той ме засурна :)”. Въпросите от наша страна продължиха: “Пристана ли му?”. А баба Марина отвърна: “ Пристанах му пък. Кат ме грабна и какво да правя. Къде да ида. Край.” Спомена, че дядото й се намира на полето в посоката, в която отиваме, за да помогне на един свой съселянин, за да засее сусама. Разделихме се с баба Марина и се озовахме при масива от лайка.

http://www.youtube.com/watch?v=GTQixnG_PYs
 
  Големи букети набрахме.  
 

 

Много е красиво ,Звездичке !Такива хора, зареждат с позитивността си , стоплят душата ти !Благодаря, за чудесната разходка!Сърдечни поздрави и прегръдки !:)))

Щастие е човек да срещне позитивни и отворени към човека и Живота въобще обикновени хорица, които ни даряват с много радост.
Поздрави!

успокоихме погледа със зелените поляни
размириса се на мащерка и лайка ....
Е , ми какво друго, zvezdichka.... благодаря ти !
Хубава вечер - с аромат на билки и любов !

Прекрасноооооооооооооооооооооооо. Поздравления.

хубаво и отчайващо...

От Ивайловградското ни пътуване през м.май не успях да разкажа много и реших да пусна няколко теми за района. Но в Пелевун бях впечталена от хората, с които се запознах там и реших да разкажа за тях и особено за бай Атанас, който е душа човек и е толкова сладък и който ме вдъхнови и да напиша и този пост. Но за него във 2-рата част :).
Благодаря ти за коментара!

От Източните Родопи можем да се учим всички , на всичко! Животът може и да им е труден, но е Живот!

още mimayordanova :))).
Благодаря, че хареса темата ми!

хубаво е, когато видиш Любовта, която свързва сърцата на тези хора! Толкова скъпи ми станаха някои от тях, че само като си спомня за тях ми става хубаво на душата Люба!
Но явно колкото и да им е тежко тези хорица оцеляват и се борят за живота си!
Благодаря за посещението!

се съгласявам с теб alexooo! Труден е животът им, но хората са задружни, помагат си един на друг и именно така по лесно понасят несгодите. Видях го със собствените си очи и за това разказвам във 2-рата част на моя разказ!
Благодаря, че сподели!

за Истинската България, такава кавато е, РАЙ Е ТЯ!

е, чисто и честно

Нека я преоткриваме!
Поздрави :).

Усмихвам ти се мила :). Радва ме присъствието ти и коментара!

Чистата природа, хубавите хора, свободно разхождащи се животинки, екологичночисти храни, животворни билки, изворна вода... И ние точно от това се срамуваме... Благодаря ти за постинга! Поздрави!

за коментара! Когато говорех за скритото съкровище имах предвид бах Атанас, който е човек-душичка! Невероятен човек! Той ме вдъхнови на първо място да разкажа за селото и неговите обитатели, с които се запознах в краткото ни гостуване там. За него разказвам във 2-рата част на разказа.
Поздрави и приятни почивни дни!

няма голяма връзка с Ивайловградско, но за 1-ви път я чух от бай Атанас, но в различен вариант, негов си и затова реших да я пусна тук :).

бях на гости на такава баба, като тази с козичките накрая, в Кричим. Тя имаше овце и козички. Сутрин ставаше в 4 ч. да ги дои и да ги праща с овчаря на паша. Невероятно кисело мляко и сирене ядохме там! А за сърдечността й просто нямам думи. И това, което говореше, беше пълно с мъдрост и онази простота във взаимоотношенията, която отдавна се е загубила за нас. Много често си спомням за нея, а сега тази баба много ми заприлича на нея :)

Нали :) ! Сигурно по това си приличат хората от селцата - по сърдечността, която е присъща на техния начин на живот и взаимоотношения помежду им! И е хубаво, че се запазват тези отношения и когато ги срещнем ние ги възлюбваме и няма как да не оставят своя отпечатък и в нас самите!

Мъдра си, малките неща да те ощастливяват, Цане...

родните места са мили, защото човек ги открива и не само тях. Вървейки по пътя си човек открива толкова много неща стига да има очи да ги види!
Благодаря ти за коментара!
Прегръщам те!

благодаря за разходката, беше чудесно изживяване с това въвеждане в личния живот на бабите-бивши млади моимичета :)-улавяш и предаваш на читателите, успешно, струната на душевността и бита на хората :))) още веднъж :) щастлив съ след прочетеното.

Това, което съм почувствала него споделям :).
А бабата наистина е като момиченце :).

"той я е откраднал от хорото в село Ботурче",“Едно време така беше. Дърпах, дърпах се, ама той ме грабна като куче и айде”

този обичай е описан при монголсците на Темуджин,наречен Чингиз хан. Той е от народа(племето,клана) на Борджаните,което значи Синеоките. Бил е Червенокос със сини очи ,както и баща му Багатур и всички от този народ ,койтпо заедно с народа (клана) на татарите са т.нар. монголци.

дали това е скитски обичай или монголски ,но е налиучен и в България