Прочетен: 1173 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 20.10.2006 23:41
Гневът. В различни моменти от живота се сблъскваме с него, волно или неволно. Намираме се от различните страни на барикадата. Понякога той излиза от нас, друг път идва към нас и ни помита. Връхлита ни като разярена лава, като ураганен вятър и без да си се усетил самия ти си станал част от тази всепомитаща лава. Идва като змей горянин и хвърля отровните си пламъци, като октопод те обхваща в своите пипала и в миг се оказваш, че си влязъл сам в капана, в клетката, която ти отнема свободата, радоста. Превръща те в получовек, в изтривалка, в кошче, в което са изхвърлили отровни пламъци и този пожар гори в теб, без да си го искал и без да си го търсил. И се чудиш как самият ти си се подал на този коварен съперник, застанал срещу теб. И си береш плодовете от това съответно, а именно – главата ти ще се пръсне в един момент и си казваш “не ще да е от слънцето”, но по дълбоко се корени причината за това.
Въпроса, който си задавам е: “Човек може ли да се опази от пожара на гнева?” Може ли да запази самообладание, да не се подаде на напрежението, което го връхлита, да бъде над обстоятелствата в конкретния момент?
Колко хубаво би било, ако можеше.
А също това си мисля, че човек трябва да се наблюдава и придобивайки опит да усеща кога халата приближава към него, за да бъде подготвен за това. Но той самия трябва да го търси и да желае да го познава, по точно да познава коренът му. А за целта му е необходима мъдрост, трябва да придобива разум, да преценява трезво ситуацията и да не се поддава на чувствата и емоциите, които идват първоначално към него. Трябва много да се упражнява. Тогава би се справил лесно с ребуса, който предстои да разрешава.