Този ден беше изпълнен с емоции и изненади за мен при това много приятни...Ммм... Ех, как обичам да се отдавам на забавления, да получавам неочаквани покани и да правя щури неща понякога, неща, които ме връщат назад във времето, за да си припомням в известни моменти каква съм била и каква искам да бъда сега. Защото по принцип аз съм забравлива, дори много даже и често се ядосвам на себе си, но какво да се прави...
На моята приятелка сестра й /пристигнала от Варна/ беше на гости през почивните дни. А също и за Нова година беше тук и ходиха на пързалка, но точно тогава се разболявах, не ми беше добре и изпуснах шоуто. Но този път реших: “Стига вече с тези болести. Време е човек да си поразпусне малко душата”. Така, че приех поканата за пързалка в съботния ден.
Още като си отворих очите и погледнах през прозореца се зарадвах на слънчевия и ведър ден, какъвто се очертаваше да бъде. Няма да разказвам с подробности как е протекъл денят, а ще се спра на това, което ме изкефи максимално. Естествено, че беше пързалката при положение, че и за първи път щях да се кача на кънки през живота си досега :).Отначало изобщо не знаех дали да се качвам или не, като се има предвид и годинките. Но си казах, как така ще пропусна това изживяване. То ще бъде нещо ново за мен наистина. И виждам, че човек винаги има какво ново да научи, дали като знание, дали като чувство или като емоция. Абе нищо в този живот не е пренебрегване, стига да си заслужава да се опита.
То и закъсняхме, после чакай на една опашка за билет, на друга за кънките, на трета, за да си дадеш своите обувки и загубихме ценно време, но кой ни е виновен, че не сме успели да си разчетем времето. Но остана все пак един час да се наслаждаваме на пързалянето. Пързаляне е меко казано, при положение, че досега не си го правил и тепърва трябва да се учиш примерно. Но всяко начало е трудно е казал мъдро народа и е имал право. Влязохме на пързалката и от началото се държиш за оградата и опипваш почвата под краката си, и то каква само :). И опитваш малко по малко. Казват ми леви, десни. Добре. Не съм страхлива, пускам се и се мъча да тръгвам, но основно май започвам да вървя назад. Отначало докато посвикнеш и с обувките, и с леда, и с това да се пускаш сам по пързалката. Абе интересно е, но констатираш, че си много вдървен, че тепърва има да прохождаш и да се учиш на движения – леки, бързи, ефирни... О много далеч отидох в моите размишления. Още не съм на такъв етап. Това пързаляне ме върна при малките деца, които се учат тепърва да прохождат и ги е страх, но са и любопитни и искат да се учат. Вярно, че им е несвойствено, но го правят все пак, макар и тромаво, с грешки и падания. Няма как... Аз също не се разминах с тях, но добре, че съм тренирала хандбал на времето, че имах опит и с паданията, а и с движенията на краката. Наподобяваше ми много, когато трябва да си в защита и да браниш седемте метра от атака на противниковия отбор. Краката непрекъснато трябва да са присвити и да си в очакване. Така беше и на пързалката сега. Като усетиш, че губиш почва и краката не те слушат или отиват в посоката, в която не си ги насочил, за да избегнеш падането ги присвиваш в коленете. Не винаги вървеше този трик де, но определено имаше ефект и ме спасяваше от много ситуации на падане :))). Ама такова шоу си правих и не само на мен надявам се... Постепенно от трудно започна да ми става хубаво... То и едни движения правих, като пиян шофьор, не винаги успявах да запазя посоката, често се въртях на едно място в кръг, правейки странни движения с крака и ръце, от време на време, тези крака се вирваха във въздуха и се приземяваха дали с плонж, дали на коляно или на дупе. Опитах ги различни видове, но всичко това предизвикваше смях във мен, отърсвах се, ставах и поемах смело напред, в моята посока. Така не бях се забавлявала скоро... А се кефих и на слънчевото време, че и гледката, която се разкриваше пред очите ми също не беше за пренебрегване – Витоша се издигаше величествена и побеляла, огряна от слънцето. А пързалката беше пълна с малки и големи. Много мила картинка, особено тези малки тапишьончета, такива пъргавелчета, как да не им се зарадва човек. А тийнейджърите бяха в силата си - бързи, закачливи, яростни и великолепни. Бащи учеха деца... Е аз си нямах учител, но попивах всичко около мен. А и музиката беше една такава жива, от моите ученически година, направо й се накефих и на нея. Създава ти настроение за бързина и самата тя те кара да се понесеш във този странен танц. Да, танц върху леда, но не този ефирен, който наблюдаваме по телевизията. А това си беше моят танц. Танц, в който налучкваш стъпките, а постепенно и движенията – понякога смешни, понякога живи, понякога разкривени, объркани, друг път – завихрящи, се около собственото ти тяло. Абе с други думи казано за мен си беше страхотна емоция. Не съжалявам, че опитах да се кача на кънки и се опитах и да карам. Е, човек не се научава от първия път, но важното е, че проявява смелост и кураж и опитва. И се запалва в това. Така, че спечелиха още един клиент в мое лице за зимната пързалка. Винаги когато реша, когато мога, когато съм на кеф, ще се пробвам отново. Е, в края на деня имаше и ранени, в смисъл имах ранички от обувките които бяха доста стегнати и ми убиваха в горната част на крака, а освен това си бяха оставили и своите отпечатъци, но това не е болка за умиране. Юнак без рана не може, нали така?
И мога да твърдя, че след пързалката се почувствах много по-добре и здравословно, така, че тя също така и лекува :))).