От известно време насам се каня да набера някои сентенции ли да ги нарека, които са ми направили впечатление, а част от тях са ме и докоснали много силно дори. Авторът на книгата "Зрение" е Здравко Кисьов и интересно е, че тази книга е стара. Издадена е 1984 г., но аз я намерих случайно като ровех в стари книги, които продаваха на Орлов мост. А вече бях чела неговата стихосбирка "Канон" и си я купих и тази. Вътре освен смислените стихове, открих и тези, така наречено от него "Показания". Интересни неща... Така, че се постарах да набера част от тях и да ви ги представя, ако това може да представлява интерес за някои от вас...
*
Толкова дълго лежах на пръстта-
запролетена и топла,
че не усетих как косите ми пуснаха корени
и ме приковаха завинаги към тази земя,
но с очи към небето.
*
Маската,
която толкова дълго носих
върху лицето си,
смъкна и кожата ми,
когато посегнах да я сваля.
*
Бях усърден сеяч,
ала късно разбрах,
че съм сял върху камък.
А черноземът сега
жадно се взира в празните ми ръце.
*
Там, на самия ръб на покрива
два гълъба се любеха неистово.
Ах, даже и когато си с крила,
любовта изглежда е по-привлекателна
на прага на бездната!
*
Когато загасям нощната лампа,
твоето тяло ми свети във мрака.
И тази светлина е толкова силна,
че взема ли те в прегръдката си –
за да не ослепея, притварям клепачи.
*
Ще те зазидам във всяка дума, любима,
за да бъде тя устойчива и здрава,
както майсторите
вграждаха някога своите невести
в основите на мостове и къщи.
*
Цял живот с чука и триона
бе изработвал ковчези за другите,
но веднъж, като чукаше по дъските,
чу откъм тях смразяващото “Влез”!
и разбра, че и неговият край е настъпил.
*
Не ликувайте, не мислете, че падам.
Птицата също от време на време
прибира крилете си,
за да се спусне стремително
от прекомерната височина.
*
Някога гледах
как розата бавно
разтваря своята пъпка.
Днес виждам само
как растат нейните шипове.
*
Слънчогледите вечер обръщат
своите пити надолу.
А може би търсят все още слънцето,
което е вече под нас,
в другото земно полукълбо.
*
Когато изчезна завинаги,
ще чуе ли някой от вас
как понякога в полунощ
тия стихове плачат:
“Татко, татко, върни се!”
*
Като цвете над пропаст живях,
но всички край мен забелязваха
или само цветето, или пропастта.
*
През всички врати,
които пред мен се отварят,
влизам само при себе си.
*
Неуморно, неудържимо
някой в мене вика за помощ
от деня на моето раждане.
*
Подобно съд, от обич преизпълнен,
по пътя си към вас внимавам
да не разлея нито капка.
*
През чеповете на дъските
от стените на планинската хижа
гората ме гледаше с десетки очи.
*
При погребението на ковача
след катафалката вървяха всички коне,
които бе подковал.
*
Цветята във вазата гледат
как в леглото умира човек
и им се струва, че са безсмъртни.
*
Камъкът е изплакал
всички свои сълзи,
затова е хладен и твърд.
*
Бях толкова предпазлив,
че се въздържах да позная и себе си
сред хилядите непознати наоколо.
*
Кой ли крачи пред мен и мести
километричните камъни на живота ми,
за да мисля, че краят е още далеч!...
*
Тебеширено слънце върху асфалта –
кой знае кога нарисувано от деца,
а виж – около него снегът разтопен!
*
Цял живот се колебая като махало:
ту към мълчанието,
ту към вика.
*
Реките, които изтичат неспирно
от очите на нашите майки,
не са отбелязани на ни една карта.
*
Каквото и да правя, се оказва,
че раят е някъде наоколо,
а адът – винаги в самия мен!
*
Аз цял живот те дирих трескаво,
ала когато те намерих,
почувствах, че загубвам себе си.
*
При едни целувки ми секва дъха,
при други – сякаш аз сам се стремя
да събудя живот със дъха си.
*
И за да не угасне искрицата обич,
сега като първобитните хора
трябва да поддържаме непрекъснато огъня.
*
Думите трябва да ехтят
като стъпки
от човек до човека.
*
Човек се готви да мине
под много седмоцветни дъги,
а преминава през кръговете на ада.
*
Безсмислено е да задаваш въпроси,
ако не си готов същевременно
сам да си отговаряш.
*
От светкавиците на славата
до мене достигат винаги
само техните сажди.
*
Проиграх на стихове,
като на карти,
целия си живот.
*
Подобно айсберг,
по-значителната ни, истинската част
остава скрита за очите.
*
За тия, които от глад са умирали –
трябва и заради тях да живееш,
а не и заради тях да ядеш.
*
Чуваш ли как думите вият от глад
като глутница вълци
в белоснежното поле на листа?...
*
Той не си позволява да плаче,
за да не размекнат сълзите
маската на лицето му.
*
Тежки мисли е имал,
затова не можа да изплува,
когато влезе в реката.
*
Цял ден той събира усмивки,
а вечерта като слънце излъчва
тази човешка, ласкава светлина.
*
Цял живот той пестеше своите сили
и пак не можа да повдигне пръстта,
когато легна в земята.
*
Моливе мой,
ледоразбивач на листа,
ще заплатиш със живота си тази победа!
*
Този наниз от думи
са мойте останки
в белия сняг на листа.
*
С една надежда в този свят живея:
От мрака идвам, в мрака ще се върна,
но тук ще бъде само светлина.
*
Когато умра,
поставете на гроба ми камъка,
който от сърцето ми падна!
Всичко звучи прекрасно, малко трогателно и много тъжно.
Особено впечатление ми направи този стих:
"Каквото и да правя, се оказва,
че раят е някъде наоколо,
а адът – винаги в самия мен! "
Песента е страхотна и отново тъжна,Поздравявам те за добрия избор.Останах без дъх.Благодаря !
На мен специално много ми хареса това:
"Подобно айсберг,
по-значителната ни, истинската част
остава скрита за очите."
и
"И за да не угасне искрицата обич,
сега като първобитните хора
трябва да поддържаме непрекъснато огъня."
Благодаря ти за искрения коментар!