Прочетен: 2921 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 17.04.2007 06:39
В този пост реших да ви запозная с творчеството на една поетеса, чиято стихосбирка прочетох тези дни и ме докосна със своеобразния си начин на писане - много различен, изразните средства, които използва, нещата, за които пише, толкова истински и живи и така са ми близки.... И с малко думи ако трябва да го обобщя : Тя направо ме грабна. Само, че се чудя и кои от стиховете й да подбера, тъй като аз специално харесах повече отколкото трябва. Така, че имам удоволствието да ви представя поетесата Виолета Христова и стиховете, които съм подбрала са от стихосбирката й “Другата стая”, издадена през 2006г. И може би ще публикувам още един пост с останала част от избраните от мен стихове :))).
Така е със човешките обвивки...
Но ти си страж на моята любов
и пазиш да не се отворят раните,
и да не се пропука саркофагът,
да изтече морето на животa ми
към някакъв измислен хоризонт...
И после да не зная докъде съм
в уплашените опити за още,
да виждам във изтръпналите нощи
изтръпнали лица…
и погледите им да заглушавам
с невидими и сълзотворни думи,
да се наричам често слабоумна,
че слабост е умът.
А гласно – да мълча и до призоваване
на сетния свидетел – светлината,
която безпогрешно разпознава
строшените неща
и вместо да лепи очи, прощава –
и прави чудеса.
Не съм сама.
Понякога е видно,
че дребните неща са очевидни.
Но белегът от скръб е омагьосан
и можеш много дълго да го носиш...
И като орех да горчиш напролет,
невръстен като сняг,
безотговорен,
да плачеш върху рамо ненадейно...
И семчици от радост да намериш –
съвсем случайно,
както се заглеждаш
в сезоните,
които се навиват
в кълбо от мимолетна прежда.
БЛАГОВЕЩЕНИЕ
И не защото благите вести слизаха често отгоре,
а защото се гмурнах в очите ти неочаквано,
разбрах че животът прелива, докато говорим,
като чаша със вино се пълни животът понякога.
И летеше толкова ниско белият щъркел,
че виждах очите му щедри и млади, и южни...
Какво си ми казал, какво съм ти отговорила -
насън е било - и било е, каквото е нужно.
Душата ми влезе в тялото като невеста,
сълзите и тихи пресъхнаха, думи намери.
И намерих отново смеха си - прилича на люляк,
цъфнал навсякъде, докато говорех с тебе.
Бледнее ми залезът, думите скупчени стихват,
и нощните сенки поникват отново на хребета.
Сега те намерих - не искам другите истини,
други посоки, прозорци на другаде гледащи...
И не защото благите вести се спускат отгоре,
а защото те срещнах навръх и насред и нарочно ли
беше белият щъркел в небето - белег за пролет?
Но не ми се живее...без тебе...повече.
Боляло ли те е така,
че да не чувстваш болка?
И да мислиш, че светът
се е смалил във тясна люспица...
И пръстите ти да са мъртви,
а сърцето - островърхо,
да дълбаеш дупка в себе си
и да не стигаш дъното.
А бил ли си щастлив до горе?
Римувал ли си в себе си небето?
И някой вътре в теб да се протяга,
и да са същински цветовете ти...
И да кънтиш, докато изговаряш,
да пееш, да избухваш,
да си чаша,
в която любовта не се побира
и затова прелива на земята.
Така била съм и така се случвам –
тъгувам, после някак се възраждам.
И счупеното в мене все пониква,
и все зараства следващия залез.
Отричам се от твърдите неща.
От категоричните истини се отричам.
И това, което ме привлича,
всеки път изглежда
другояче.
Плува сред небесни полутайни,
гъделичка следващите облаци...
И дори когато е познато,
има цвят на много цветове…
аромат на много аромати...
А гласът му е небесен ручей
и звучи със всички гласове.
Защото то е себе си.
И другото...
Всичко, за което се досещам,
и онова, което не разбирам.
Тъй както любовта е среща.
Но и намиране.
Не се отделяй от душата ми!
Прилепвай
към моето небе
или към вярата...
И докато се спускаме нататък
към другите небета споделени,
не се отделяй от душата ми!
От мене
не се отделяй!
Аз съм бялата скала
насред живота ти –
а всички твои приливи познавам...
Горещо ли е, или пък е остро,
горчиво ли е,
или е сподавено...
чувството, с което се привличаме,
неизбежно бавно като полюси.
Толкова отдавна те обичам,
че не помня никакви подробности...
17.04.2007 12:00
че не помня никакви подробности...
Ето това говори най много за нея!
Поздрав, мила!
"А бил ли си щастлив до горе?
Римувал ли си в себе си небето?
И някой вътре в теб да се протяга,
и да са същински цветовете ти...
И да кънтиш, докато изговаряш,
да пееш, да избухваш,
да си чаша,
в която любовта не се побира
и затова прелива на земята."
Поздрави Ани и усмихнат ден ти желая :)))
Странно, но и на мен може би най-силно впечатление ми направи онова, което си цитирала в коментара си самата ти по-горе!... ;)
Поздрави,
Благодаря ти за коментара brumbrumm :))).