От 2-3 години се канихме да осъществим това пътуване и най-сетне му дойде реда. Както обикновено правим в последните години съчетахме планински район с фолклорен събор. Насочихме се към Монтана и някои малки селца в околноста, като подминахме Врачанския Балкан.

Много приятно впечатление ни направиха пътиващата в Северозападна България. Честно казано не видяхме лош път с дупки. Наш приятел ни заведе на язовир Огоста, където се е намирало потопено село Живовци, заобиколен от планински върхове.

И досега на места личат остатъци от градежа на къщите и основите й.

Разхождайки се по брега на язовира човек може да намери парчета керамика от бита на селото, което е останало под водите на язовира.

Започнало е да се изселва от 1967г. до към 1970 г. Още тогава много от хората се преместват в близки села и градове, като вземат и част от материала, за да постороят новите си къщи. А някои от по-старите хора са предпочели да останат в периферните къщи на селото, които все още не са били потопени окончателно, докато не се е взело решение за разширение на язовира. Хората са напуснали едва тогава, когато краката им са били потопени във вода... Селото е било голямо. Имало е главен път, извор, който при по-сушави години се е появявал отново над водата и не е пресъхвал, имало е и спирка, където е едвал автобус, за да извози селяните до града. Монтана е на около 8 км. от селото. Селото е било будно, китно и добре уредено и е било и център на община. Ето снимка на селото преди изселването.

Вижда се река Огоста и въженият мост "Бръвта" над реката, който е бил дълъг малко над 100 м. Ето го и на кадър от филма "Последно лято", сниман 1973 г.

Днес все още личат добре подредени в калдаръм разноцветни камъни.

Под селото на около 3 км. е имало и жп спирка.

В селото е имало пет духови музики, три вършачки, четири воденици, скотовъден обор, люпилня за пилета, консервна, читалище "Христо Ботев" , училище "Васил Левски", фурна за хляб, а на река Огоста в миналото е имало станция за промиване за злато.



Някои от основите прозират под водите на язовира.

В момента над водите са останали църквата на селото „Св.Възнесение” и дворната й порта, заедно с построената по-късно камбанария над нея.

Църквата е била красавица, паметник на културата от това, което е останало от нея.

Но за съжаление недобросъвестви цигани преди време са свалили скобите, които са крепили купола на църквата, навярно за да го предадат за желязо и в момента покрива е паднал и от малката и красива църквица са останали руини. Каменния олтар на църквата е останал може би непокътнат.

А тя е била дело на славиниските майстори.  Църквата е осветена 1858 г. Дори майстора е оставил надпис над южната врата на църквата „майстор Георги Йованов от Росомач”, заедно с красивата каменна пластика, която е запазена както над вхорните врати на църквата, така и над дворната врата на камбанарията. Един и същ майстор е строил и църквата на Лопушанския манастир, където има подобна каменна пластика.

По-късен стенопис от камбанарията.

Остатъци от минал живот.

Според преданията Левски е минавал и дори преспивал в една от водениците в селото. Освен това, отново според преданието е имало и един Ботев четник от селото на име Петко Георгийн.
Северно от църквата се намира старото гробище на селото, което единствено е останало над водата.

Но времето е казало своята тежка дума и е обвило в бодливи храсталаци каменните кръстове, като ги е запазило от чуждо посегателство. Ето и някои старинни кръстове в покрайнините на некропола.

Тишината и птичите песни бяха обгърнали това място. Водите на язовира се простираха над потопеното село. Дъхави полянки откъм брега бяха изпъстрени с жълт кантарион, сладки и ароматни диви ягоди, непознати цветя и билки.

Видяхме и див рояк от пчели, но побързахме да се отдалечим от него, за да не разсърдим обитателите му.

Със сигурност е била красива гледката към селото от баира.

Новото и старото вплетени в едно.

В близост до язовира се намира и чешма с 5 чучура, която е построена през 1906г. по инициатива на игумена на Лопушанския манастир.

Тази разходка направихме благодарение на наш приятел от фейса Димитър Церовски, който е и местен краевед и дарител на Историческия музей в Монтана. Неговите предци са живели в селото и той ни разказа много интересни случки от живота на селото преди, които е слушал от своятата баба и майка. Ще приложа и някои стари снимки от неговия архив, в които се вижда носията на жените от селото.

В селото са тачели традициите и са празнували празниците на българина. Ето снимки от Ивановден, който се е празнувал на река Огоста, въпреки студените температури.

 

Хората са се женили, дарували. Музиката е свирела, хората са се вихрели. Ето и чеиза на живовската булка, трапезата, на която са насядали сватбарите и шареното хоро с даровете.

 

За Монтанския край е характерно старинното белодрешното облекло, което днес  вече е изчезнало, но на снимките могат да се видят как са се обличали възрастните мъже. Така са обличали и децата за празниците.

 

След като селото е било изселено са решили да направят възстановка на някои празници и обичаи и от там са последните 2 цветни снимки, където също може да се види носията на живовчанки:

 

В селото са снимани и филмите : Последно лято (1973) и Горещо пладне (1966г), по разкази и сценарии на Йордан Радичков, с участието на Григор Вачков. Благодарение на тези филми могат да се видят църквата преди разрушаването й и някои от обитателите на селото.

 

Това беше моят разказ за едно село, в което са потънали мечтите и надеждите на хората... В края на моя разказ прилагам и филм за селото „Църкви под водата”, в който можете да видите изповедтта и мъката на хората от селата Живовци и Калиманица, които са останали потопени в чашката на язовира. Ако ви е развълнувала съдбата на тези села изгледайте го!

 

за чудесните снимки и разказ. Питам се само защо живовчани са изоставили църквата си да се разруши? Тя е над водата. Защо днес не я възстановят? Виждам,че много тъгуват за селото си, защо не са продължили да поддържат гробовете на своите близки, те поне са извън язовира? Много неприятно впечатление ми направи усмихнатият разказ на един ловец от селото /не запомних името му/, който разказва как е писал по стената с въглен послания,че после отишъл да провери кой му е отговорил. Това е тяхната светиня, пострадала, мъчно им е за нея, да я възстановят, не да пишат по стените й като хората, които я поругават.
Прекрасен край, зная,че хората там са силни и смели, родолюбиви. Благодаря ти още веднъж.

за минало, което е БИЛО, но и все още Е - макар и само спомен за живот, в който се оглеждат традициите, радостите, надеждите на българина... Вярата му, намерила израз и в тази красива църква, светостта и паметта на камъка... Но и минало, което живее, защото ги има историите за него, съхранените фотографии; всичко говори...
Благодаря ти за вълнуващия разказ и за снимките, Звездичке!