Моят свят и моите преживявания. . .

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

18.10.2008 01:22 - Есента в Беклемето

Автор: zvezdichka Категория: Туризъм

Прочетен: 23238 Коментари: 21 Гласове:

Последна промяна: 18.10.2008 01:24

Есента пленява сърцето ми. Цветове и топлота – с това бих могла да я характеризирам. И една пъстрота обгръща цялата ми душа. Есента, както и всеки друг сезон е дар. Есента – такава, каквато очите ми могат да я видят и душата ми да се нагизди с нейната пъстроликост.

Беклемето ще остане специално място за мен, /както и много други места между впрочем/ защото то ме е завладяло през зимата, когато съм го открила като изваяно от магичния дъх на Ледената кралица. А сега... Сега то е обагрено с багрите на най-великия художник, сътворяващ красота, изящество и неповторимост. И това е, което е завладяло сърцето ми. НЕПОВТОРИМОТО! Нещо толкова просто и обикновено, но в същия момент и необикновено. Но кой може да го сътвори?

Невероятно красива се показа пред очите ми есента в Беклемето.

/Тук предоставям малко инфо от Уикипедия. Троянският проход (Беклемето) е планински проход в западната част на Троянско-Калоферския дял на Стара планина , на височина 1525 м. През него минава шосе, едно от най-високите в Стара планина, което свързва с.Кърнаре с Троян. Има множество остри завои. Гледката обаче е невероятна. Прохода е един от основните пътища, свързващи северна и южна България. Дълъг е около 50 км, а най – високата му точка е на 1 565 м н.в. (Беклемето). На места в района са запазени фрагменти от древния римски път, прочутата Виа Траяна - пътят на Траян./

Може би защото е по-нависоко и е по-близо до слънцето, но цветовете в прохода Троян-Карнаре са така ясно изразени и контрастни. Пленяват сетивата и доставят радост за душата. Пъстроока и пъстрокрила есента бърза. Тя не пита кой в какво настроение е в даден момент. Но тя наистина дарява цветове и красота. Времето беше ясно, но наближавайки Беклемето на самия му връх една мъгла се стелеше на талази.

Всеки един сезон носи своето послание, има своите характерни черти и всеки един сезон може да те плени, въпреки, че са съвършенно различни едни от други. Но именно в това се явява и разноликостта. Аз нямам любим сезон. Мога смело да заявя, че всеки сезон ми е любим. Както пролетта застила земята със зелен килим, така и есента искри в жълто покривало в комбинация с ръждиво - кафеникави, червеникави и зеленави окраски.

Напоследък не спирам да се възмущавам на това, което хората причиняват на природата. Тя се е нагиздила за нас, а ние какво правиме??? Замърсяваме я, изсипваме си боклуците в нея, без дори да се замисляме за последствията. Възмущавам се от факта, че хората търсят дивото, различното, а не могат да го съхранят. Нашето консуматорско общество превръща в грозна и посредствена картина красотата. Редно ли е да превръщаме красотата в сметище? – нека всеки сам за себе си да си зададе този въпрос... Защо хората са толкова безотговорни към своето наследство? Удовлетворява ли ги живот със затворени очи?

Тръгнахме от Калофер в посока Чифлика. И бяхме намислили да се изкъпем в открития минерален басейн в началото на октомври :). Авантюристично, нали :). Да, ама не.

Басейна беше затворен, но намерихме едно басейнче в хотелчетата изградени в близост до него и по-точно в спа-хотел “Фея” срещу вход от 5 лв. След като привършихме с къпането се освежихме с чаша топъл чай, който ни беше сервиран в много красиви и изящни чашки.

Времето за обяд отдавна беше отминало, но стомасите ни вече се обаждаха и се оглеждахме трескаво за подходящото място. Така открихме още една интересна къща в село Бели Осъм – така наречения автентичен хан “Хитър Петър”, но гостилницата за съжаление не работеше есента.

Искахме да посетим Орешака, но някой ни спомена, че работи до 16 часа, а времето напредваше и решихме, че няма да успеем за тази вечер. Не бяхме измислили къде да нощуваме, но реших да звънна в хижа Дерменка и да попитам дали ще има 5 места. От там казаха, че ще ни приемат. Така, че пътя ни отново мина през Беклемето. На върха имаше отклонение към хижата и внушителния монумент-паметник “Арка на Свободата”, построен в памет на руските войни, който се намира на най-високото място от Беклемето. От хижата ни казаха, че пътя до Дерменка е 9 км. по черен път. Ние вече бяхме качвали тази височина, но зимата и то с ратрака, така, че сега за 1-ви път щяхме да стигнем до хижата с кола. Пътя е каменист и на моменти се налагаше да слизаме от колата, за да премине през по-лошите участъци от пътя без товар. А времето така се беше заскрежило – мъгла и студен вятър. На места се виждаха остатъците от снега.

Там видяхме крави, овце, кучета пазачи и овчари. Есента също ни приветстваше. А на залез се отзовахме при една локвичка, с която си правихме различни снимачни експерименти. А слънцето галещо помилва и преобрази тревата и всичко наоколо.

За около час стигнахме в хижата. Каква беше изненадата ми като я видях пълна до дупка... И дори беше останала една стая събираща 7 души, в която вече бяха настанени двама. Но пак добре, че имаше и места. Вечерта хапнахме в механата. Купона отдавна течеше. Хижаря се изявява като дисководещ и подбира музиката, която пуска. Познаха ни от времето, когато бяхме там по Коледа :) и ни поздравиха топло. Аз също се зарадвах, че виждам познати лица. Но бяхме настанени точно до камината, където беше много топло, а и умората си каза своето, така, че се ориентирахме към ранно лягане, като пропуснахме дискотеката. Аз си тропнах само няколко хорца. На сутринта поведох групата към гората, която е на гърба на хижата. Тази гора не е особено блага, дори малко усойна бих казала.



Тя води към и през резерват “Стенето”, но на едно място пътя се раздвоява и се отклонява към партизанския лагер, а след него идва и една незабравима гледка – величествения и страховит каньон. Вече за трети път идвам на това място. Знам къде да застана, за да поздравя скалата, която има формата на лице с ясно изразен нос, с гордо вдигната глава, гледаща на изток, в посока към изгрева и към каньона. Не знам как се нарича тази скала, но аз бих я нарекла “Гордия остронос” или “Пазителя на каньона”, пред чийто поглед се разкриват невероятно-красиви и величави картини.


Малко след каменното човешко лице е изгледа към каньона от една скала, но слънцето беше срещу нас и не можеше да се видят цветовете, защото светлината играеше в обектива. Пътечката продължаваше до следващото място, където можехме да наблюдаваме каньона, но да съзрем и рекичката, която тече в дъното на урвата, засипана от много камънаци и сипеи. Там от съседната скала ни се усмихваше едно малко борче, която познавах още от 2006г., когато за 1-ви път се отзовах на това място. Но тогава едно момче се снима точно до борчето. Не исках да бъда на мястото на жена му, като си представя какви са височини... Но сега там успях да уловя и този прекрасен и изпълващ миг на цветност и контраст, който пълни душата на човека с умиление.



След като се върнахме в хижата тръгнахме по обратния път. Мъглата от сутринта и вчерашния ден се беше вдигнала и едно невероятно време ни откри отново красотата на есента в Стара Планина и по специално в Централен Балкан. Колко различни са и снимките по време на мъгла, по време на дъжд и когато огрее слънце. Но все пак имаше една мъгливост, която пречеше да се разкрият ясните хоризонти.

Отминахме Арката и отново стъпихме на прохода Троян-Карнаре в посока Троян и по конкретно Орешака, където посетихме Националното изложение на художествените занаяти и изкуствата – единственото място в България, където майстори от цялата страна показват своите произведения. Там отново се нагледахме на красоти, подчертаващи самобитността и автентичността на българите от близкото и далечно минало.

11 и 12.10.2008г.

Нагоре

Гласувай:

Следващ постинг

Предишен постинг

Пътя към дома...

Хляб за приятели!

Коментари

1. libertybell - Хубави снимки и
18.10.2008 02:44

интересен разказ. 10х:)