След Горно Лешко и Благоевград се отправихме към Кресненското дефиле.

По пътя се радвахме на красивите макове, които бяха разцъфнали на големи масиви край пътя.

От Струмяни свихме към Микрево и се отправихме в посока Цапарево. Пътя започна да се извива нагоре. Едни пъргави кози, надничащи от стръмния склон привлякоха вниманието ми.

Навлизахме в дебрите на Малешевска планина, която ни посрещна мрачна и неприветлива.

Селата, които посетихме по време на нашето пътуване попадат историко-географската област „Кършияка“ или „Каршияка“ – местност заградена между планините Огражден и Малешевската планина. Карши-яка, Каршияка, т.е. отсрещната страна, отсрещният край – така османлиите наричали тази част от Мелнишка околия, която се намирала в Малешевията. Първоначално Каршияка е неплодородна покрайнина, обитавана само от диви зверове, но османското нашествие променя историческата му съдба. За да се спасят от поробителите, българите, живеещи в полето край р.Струма, се заселват тук, съхранявайки езика и народностните традиции. Планинският характер става пречка пред утвърждаването на турската власт. Жителите на Каршиака живели на махали, отдалечени на няколко километра една от друга. В своите синори те сами изграждат малки църквици и параклиси, където се срещали на големи празници. По време на османското владичество населението от този район води интензивен религиозен живот. Живи са множество духовни традиции и предания, наследени от Българското средновековие. Една от най-масовите форми на общуване и поддържане на народностния дух сред населението са ежегодно провежданите събори.

 

Спряхме в центъра на село Цапарево и аз се огледах за местни хора.

Заговорих един симпатичен старец - дядо Борис, като се интересувах дали има останали баби песнопойки. Между другото стареца ми се оплака, че 1 година откакто е опериран и му е отрязана част от крака, а все още не е получил ТЕЛК... Това немарливо отношение на институциите много ме ядосва!

Той ме отведе при баба Митра и се заговорихме с тях. За съжаление тя не си спомняше песните, които е пяла на младини. При въпроса мога ли да снимам носията на село Цапарево ми отговори, че навремето са били 4 жени, които са участвали във фолклорната група. Но от тези баби само тя е останала жива. И носиите им стоели в читалището. Но по време на демокрацията ги смъкнали към Струмяни за фестивала, който се организира в Микрево, след което не са ги върнали.

На какво място живеят тези хора!Душата ти се разтваря.

Питахме за пътя за Горна Рибница, тъй като на картата беше даден път в бяло, т.е. лош през Цапарево. Дядото се помъчи да ни обясни, че пътя от тук е много лош и е по добре да се върнем обратно и да минем през местността „Студената вода“, но ние не се вслушахме в съвета му и продължихме напред като се спускахме надолу.

В ниското видяхме село Гореме, кацнало горе на високото, но нали бяхме тръгнали към Горна Рибница, решихме да го посетим на връщане. Като видяхме какъв започна да става пътя – първоначално каменист, а след това черен, мокър и кален, съжалихме, че първо не се отбихме през Гореме.

В един момент спряхме пред първото препетствие – голяма кална локва.

Моя съпруг веднага извади правата лопата и започна да проправя път за калната вода през къпините, за да може да се оттече част от водата, за да ни е по-лесно на връщане.

След това последва замерване дълбочината на локвата и успешното й преодоляване.

Една от причините да си вземем 4х4 бяха именно лошите пътища, по които стигаме до махалите на нашия Балкан. Та и сега колцата ни послужи вярно до следващото препятствие. Отново бяха изкопани 2 вади за оттичане на водата.

Край пътя клокочеше малко поточе.

Видяхме, че дъждовното време си беше казало тежката дума и по всякакъв начин искаше да ни откаже от нашите намерения да стигнем до Горна Рибница. Бяхме гледали много хубав репортаж (док.филм) от това пусто село за едно момиче на име Божидара, което живеело с майка си в това село и й е помагало да пасе семейните стада. Та имахме желание да се срещнем и с тях. Но като видяхме, че пътя не се подобрява, а напротив става все по зле и по зле решихме да паркираме колата и да тръгнем пеша, като не взехме много багаж с нас, единствено бисквитки и вода за пиене.

Излизайки на разкаляния път видяхме, че на самия път извира вода.

Съпруга ми ме предупреди да не смачкам огромните охлюви, които се бяха скрили в големите треви и коприва.

Тръгнахме по черния път, вървейки успорено на пенлива рекичка и не след дълго стигнахме първото мостче.

Преминах леко-полека на отсрещния бряг и видяхме една поляна с кошара и временна постройка за подслон, където явно пладнуват овцете, когато са далече от селото.

На много дървета имаше остатъци от вълна.

Явно тук не беше отбивката за селото. 

ама сте много сладки. Каква упоритост само. Мисля, че сме гледали аз и моя колежка - журналист и други фотопътеписи от вас.
Признавам, никога не бих поела по тази кал. Хубави пътища предпочитам.

Бог да ги пази тези жени и да им дава здраве, кураж и късмет.

И си права, че малко хора биха поели по нашите пътеки, ама като обичаме приключенията и са ни интересни малките и слабо известни селца, а и филма донякъде ни е провокирал да го открием това село. А с тези пътища сме свикнали. Имаме къща в Балкана, до която също се стига трудно, особено ако вали. Но нас ни харесва мястото, обикнали сме го и го търсим. Та имаме закалка за лошите пътища.

Благодаря за коментарите rosiela!