Освирипяла лятната хала намита като с камшик тонове вода, които се изливат от небесата.

Нещо страшно е само като го гледа човек, когато капките студена вода се стоварват със сила и удрят, удрят, изливайки яда си на земята. Небесната метла помита всичко пред себе си. Човек не може да устои на този фурор.

Капките се разбиват като бръсначи в земята. Тополите превиват тежките си снаги под напора на бурния вятър.

Капчука беше толкова див, необуздан и буен, че едва смогваше да излезе през големия отвор на улука. Мътна кална река потича по пътя и увлича след себе си нападалите листа и клони от среднощното бушуване на бурята. Сякаш небесна секира сече водата и тя се извива във спирала. Тръпки побиват човешката душа. Човек се чувства като прашинка в небесния космос, от която нищо не зависи. Свива се в ъгъла и кротува и се моли да я отмине по голямото зло. В такива моменти човек се смирява и си спомня, че не е всесилен. Не можеш да наплюеш бурята и да се похвалиш, че си я победил. Фургона прокапва и вади вода започват да се стичат в средата му... Гърми! Небето се продънва!

 

Това беше моето преживяване на 03.07.2017, когато се изви страшна буря в свободна безмитна зона, в близост до Дунав мост в Русе. Сутринта идвайки на работа плаца изглеждаше различно от всеки друг път. Сякаш през нощта на 02.07.207г. се беше развихрила трета световна война. Навсякъде бяха разхвърляни големи и по малки клони от тополите, растящи в съседство, които в големите жеги ни приютяват под своята сянка. Имаше и други поражения, които смаяха очите ни, но тях ще запазя от чужди очи. Явно и през нощта се беше извила нечувана хала. Когато приключи работното време трябваше да дойдат буските и да ни вземат. Да, ама не. От четири буса имаше само един смелчак, който се беше престрашил да прегази водите на блатото преляло по пътя като буйна река и успя да ни извози на 3 курса до кръговото движение, където чакаха другите три буса.

Тировете минаваха безпроблемно по пътя, но образуваха приливна вълна, която се строварваше отстрани върху закъсалите с колите си пътници.

Имаше и закъсал автомобил в дълбоките води на пътя-река.

Някои пешеходци нагазваха директно в реката, други избираха калните места покрай нея. А шофьора на буската, който ни докара с 3-я курс преодоля след няколко опита мътните води, качвайки се с голяма мъка на бордюра, поради натрупаните отсрани коли, които му пречеха да се движи нормално и ни закара невредими до града. Това е набързо скалъпения ми репортаж от мястото на събитието. За снимките изказвам благодарност на Исман Хасанова, защото фотоапарат нося само, когато сме на почивка и нямах снимка, с която да изразя и преживяването си.

 

И в заключение малко поезия с пожелание за обич и топлина и намирайте начин да изразявате себи. Всеки човек е уникален и вижда нещата по различен начин и в това се състои и нашето богатство – да се оглеждаме и вглеждаме един в друг! :

Плющеше като бесен. Всичко - мокро:

дърветата, паветата, града...

Вън всичко живо бягаше под покрив.
И само те стояха на дъжда.
Унесени. Отнесени. Немирни.
Два жарки лъча в мокрото кълбо.
По всяка вероятност безквартирни,
но приютени в своята любов.
Чадъра черен старчески разперил,
подминах ги, изгледах ги на кръв.
А тайно си въздъхнах: "Ах, до вчера
и мене ме валеше дъжд такъв..."
Прибран на сухо горе в свойта стая,
ги стрелнах през дъждовните стъкла:
две мокри птици гонеха трамвая,
бездомни, ала имащи безкрая...
И от зениците ми заваля.

Дамян Дамянов

  

 

Да ти каже дъждът...

Отвъд стъклата - дъжд. Човеци със чадъри.
И мокри улици. И мъничко тъга.
Бих искала сега да ме прегърнеш
и дълго да се взираме в дъжда.
Да помълчим. Да слушаме водата.
Да гледаме как капките пълзят
и как рисуват бавно по стъклата
рекичките на краткия си път.
Бих искала сега да те целуна.
И после...все така да си мълчим.
А вместо мен дъждът да ти повтаря думите
обичан, и единствен, и любим.

 

Радосвета Аврамова (caribiana) 

В ДЪЖДА

 

Навън вали,

вали дъжда,

бълбукат и шумят

улуците

и сочнозвучно из града

плющят по плочите

капчуците...

 

О, колко весел е дъжда,

когато знаеш:

има къща

и незаключена врата,

където можеш

да се връщаш.

 
Пеньо Пенев      1955г.

/п.п. снимките към стихотворенията са от интернет./

Цане, много се зарадвах да те 'видя".
И при нас много валя и гърмя, днес спря.
Бог да ни пази!
Надявам се да сте добре, поздрави вкъщи!

Да добре сме, обикаляме по малко из България, ходим си на къщичката в Балкана от време на време, общо взето не се спираме.
Поздрави и ако имате път към Русе обадете се.