Чувствителен човек съм и много често има неща, които въздействат на възприятията ми и нещо в мен трепва, преобръща се, заболява ме... Да, видяла съм, че чувствителните хора са по-лесно уязвими от безчувствените, които не забелязват или по точно пропускат много неща в този живот. Та това, за което искам да споделя е как отеква чуждата болка в един чувствителен човек... Гадно е да наблюдаваш някой, който е наранен и безпомощен. В случая става въпрос за едно малко коте, което съм виждала преди известно време, отивайки на работа и съм го хранела веднъж, когато си бях купила закуска. Вчера като се прибирах със служебната кола видях отново това котенце, което беше до пътя и искаше да пресече улицата, но в очите му видях страх, безпомощност. Това от което ме заболя и винаги ме боли от подобни гледки е, че лапата му беше смазана и то я влачеше... Виждала съм и друг път животни в подобно и в по лошо състояние - кучета, гълъби, котки... Жестокостта, невниманието, безчувствието – от него винаги боли... И то нанася рани, непоправими често пъти. А като излизах в обедната почивка и минавах покрай това място от два дена чувах коте силно да мяучи и се чудех защо...? Но впоследствие разбрах. Ставало ми е мило като съм виждала възрастна жена от близките блокове да го вика, за да го нахрани. А някой, който е наранен и безпомощен е като обезверен, свит в черупката си, страхуващ се... И винаги в такъв момент има нужда от топлина и грижа, от някой, който го вика, за да му подаде приятелска ръка, в случая да бъде нахранен... Тъжно ми стана и дори като си спомням за случката тъгата се връща понякога... Но такъв е живота – борба на живот и смърт... И се замислих, че не само животните са застрашени от безочието и безчувствеността. Спомних си за горите, които се изсичат без помисъл за бъдещето, за природата, която хората нямат навик да пазят чиста, защото си мислят, че това не е тяхна собственост, защото са малки в разбиранията си и не могат да си отворят сетивата за даровете, с които тя ни дарява. И че нищо не ни е даденост, а на нас е дадено да управляваме тези дарове и за да бъдем добри стопани и да се радваме на природните богатства всеки има дял и грижа в тяхното опазване!
Но мисълта ми не спря дотук, а в един момент си казах: А колко хора с премазани и опустошени души има на този свят? Хора, живещи с болката. Със скрити рани в душите си, които дълбаят и нанасят непоправими вреди, които живеят без надежда и без лек за душите си... Страшно е наистина, когато няма при кого да отидеш, няма на коя врата да почукаш, за да изплачеш болката си... А човек най-вече има нужда от утеха, от място, в което да се чувства защитен, приет, такъв какъвто е, без страхове и маски...