/част VI/

От много време насам се каня да допиша моето пътешествие из Родопите, което завърши на 10.09 2007 г., но напоследък съм все в движение или уморена късно вечерта, когато седна пред компютъра и нямах спокойната атмосфера за целта. Но не смятам да отлагам този разказ и затова продължавам.
След като изгледахме широколъшката Попрелка се върнахме обратно в село Гела, за да си потърсим нашата полянка и да си приготвим местенце за сън. Лесно я намерихме и трябваше да побързаме с приготовленията, защото вече се беше стъмнило /21 часа вечерта/ а ние се намирахме под открито небе :). Приготвихме удобно място за сън в колата, вечеряхме и се насладихме на безкрайното звездно небе, което беше изпъстрено с толкова много звездици. Блестящо, ясно и красиво. Човек, зареян в звездните небеса се пренася на други места. Това, което ми прави впечатление от ходенето ми по планините е, че небето в планината е съвсем различно от небето в градовете. В него има някаква магия, някаква притегателна сила, която обгръща сетивата ти и картини чудни оживяват. Звездите са неизброими и нощта е обагрила със звездна светлина небето, дарила му е несметни съкровища и го е облякла с прелестна премяна, която искри от красота и очарование. Да, зарадвахме се на гледката, която нощта ни беше приготвила.
Но и утрото в с.Гела е невероятно красиво. Много свежест се е изсипала на това необикновено-красиво място. Чистият въздух разтваря дробовете ти и дишаш ненаситно от дъха на планината. Изгрева също е различен от изгревите, които съм наблюдавала досега. Село Гела е толкова високо в планината и изгрева също е величествен, както и всичко наоколо, което ме плени със своята красота и незримост. Слънчо се показа от високите планински върхове и изведнъж ослепителната му светлина ни обля с топлина. 



Някаква мистичност обгръщаше близките заоблени планински била, обвити в млечно-бяла мъгла. Пред очите ми се редяха стройни редици от иглолистни и борови масиви, прегърнати от утрото. За миг утрото може и да те омагьоса. Мммм... Красота и ухание... 







Измихме зъбки и очички на близката чешмичка. Закусихме и се наслаждавахме на гледката, която ни заобикаляше. И искахме да вкусим още и още от тази красива местност. На идване с колата бяхме забелязали табелки за аязмото “Свети Илия”, което се намираше на около километър. Но тъй като не знаехме в коя посока точно да поемем, а и табелката беше далеч решихме да попитаме преминаващите покрай нас люде. Първо ни задмина една кола, след което се изредиха 2 трактора. Любезно спрях един след друг трактористите, за да ги попитам в коя посока се намира параклиса, но те ми отговориха, че не са от тук... Намръщих се лекичко, но накъдето и да тръгнехме нямаше да сбъркаме. Красотата беше навсякъде около нас. Тя ни зовеше, тя ни чакаше, тя ни канеше да се потопим в присъствието й, да вкусим от благоуханията, които се носеха в простора. Хванахме една пътечка и се радвахме като деца на нашата разходка. Обаче неприятният шум, който се разнасяше от посоката, в която потеглиха колата и тракторите беше от машинки, които режеха дърва. 

Възмутих се, че дори и тук на това място човека е в състояние да съсипва дърветата, да се обогатява за сметка на красотата и тишината на това божествено място. Дори достигнахме една полянка, по която ясно личаха следите от дървосекачи. Навсякъде около нас имаше изсъхнали кори от дървета и самотни дънери... Нямаше ги величествените дървета. Те просто бяха посечени от незнайни печалбари. И изобилстваха дънерите... В далечината видяхме колибка и хора, навярно местни, които се трудеха върху земята си – вадеха картофи. Зарадвах се, че можем да ги попитаме за вярната посока и те ни упътиха. Оказа, се че се намираме наблизо и пътеката се извиваше пред нас. Красиви полянки ни посрещаха и изпращаха, накипрени с китни дръвчета, оцветени с меко зелено и по-точно обагрени в различни тонове на зеленото.

Снимах и останките от стара каменна къща, която е интересна гледка в днешно време, поне за мен де... 



Спуснахме се до аязмото с параклиса, но ручеят беше пресъхнал. Параклиса също се оказа заключен.



Но до него имаше едно странно дърво, по-точно с невероятни форми и извивки. 

Бяха почетени и жертвите, които селото е дало във войните чрез паметна плоча. А впоследствие научих, че на това място са се организирали и гайдарските надсвирвания в първата седмица на август. Сигурно настава голямо оживление тук по това време... Така, че разходката беше чудесна. Времето беше слънчево и местността приказно красива.
Тръгнахме си със смесени чувства от с.Гела, скътано някъде дълбоко в сърцата ни, за да грее и да ни връща чрез спомена и снимките в тази невероятна местност. Минахме през Широка лъка, но в неделя следобед селото вече се беше изпразнило от туристите. Много от кафетата и заведенията не функционираха. Ние специално бяхме закусили късничко, но много ни се пиеше кафе, чай, а и ни се хапваше таратор и едни кебапчета на жара се мъдреха в умовете ни. Или по точно си точехме зъбките, но уви напразно... Единствената отворена механа не предлагаше нито едно от тези неща и ние потеглихме в посока Триград. Мислехме по обратния път да минем покрай язовир Въча и се чудехме дали да търсим по път място за преспиване или да се върнем при нашата мила хазяйка в Триград. И единодушно бяхме за Триград. Бабата и тя ни се зарадва когато отново цъфнахме на входната й врата. За трети път идвахме тук. Толкова уютно се чувствахме в тази къща. Отново поседнахме в механата за хапване и почивка. На сутринта се разделихме с усмивки по скоро като приятели. Интересно как някои хора със своята сърдечност ти стават близки и като си спомняш за тях ти става едно мило и приятно на душата :). Така беше с тази баба и нейната дъщеря, която беше поела основна част от бизнеса тук. В понеделник потеглихме в посока към Кричим и язовир Въча. Тъй като не бяхме минавали през тези местности решихме да се възползваме пълноценно, за да видим колкото се може различни кътчета от нашата красива страна. Много интересно започна да се изменя и пейзажът по поречието на река Въча. Иглолистните гори останаха зад нас и на тяхно място се заредиха широколистна растителност – дървета и храсти обрасли по скалистите склонове. Пътя по който минахме постоянно беше застрашен от падащи и ронещи се камъни. Много сериозно строителство имаше по поречието на реката. Строеше се усилено. Укрепваха се много високи склонове. Чудя се как бяха покачили кранове на такава височина, че и да ги закрепят стабилно... Хмм... Сложна работа... Местността беше толкова обширна, че не можах да я обхвана с апаратчето. 



Красотата отново погали очите ни при срещата ни с язовир Въча. Невероятно красиво място с понтонни къщи, плаващи във кристалните води, обгърнати от обраслите с рядка растителност склонове. Закътано местенце. Различни образи изникват в съзнанието ми, когато искам да опиша този язовир. Погледнат отгоре в мен нахлува усещането за прегръдка. Една голяма, широка прегръдка, която ражда усмивка върху лицето/повърхността на язовира. Сякаш язовира е обгърнат с нежност от суровата планината. Друго, което изплува в съзнанието ми като характеристика на язовира е като леговище, в което е скрита челядта му или като ковчеже, в което се намират съкровищата му или като пристан, място за почивка и отмора, в което са акостирали красивите водни къщички като излезли от приказен воден свят :). 




                   





                     


Преди известно време бях гледала документален филм по БТВ за тези движещи се понтонни къщи в язовира, но не мислех че ще ги видя толкова скоро, макар и отдалеч... Това, което си мисля, че сигурно си струва човек да прекара някоя своя почивка на такава къщичка. То си е преживяване и наслада може би, много красива и незабравима при това... Отдавна беше минало времето за обяд. Бяхме си приготвили сандвичи, които хапнахме по път, но като наближихме едно изискано заведение се възползвахме от кухнята му и хапнахме неща, които ни се бяха прияли преди това. Това е хотел-ресторант “Чилингира”. 

Заведение направено с вкус и много пари. То се вижда и от външната му фасада. Красиво е като замък/дом на някоя фея :). Направих снимка на параклиса, изграден от красиви камъни. Като цяло впечатлението ми е, че тези камъчета много раздвижват външният изглед на дадена сграда. 



От задната страна на хотела забелязах кладенец, басейн, красиви градинки. 



А докато обядвахме точно под нас се рееха, диплеха водите на язовира, озарени от лъчите на слънцето. 

Мда... Останах приятно изненадана от всички места, които успяхме да посетим в продължение на 5 дена. Невероятни преживявания, които ще ме връщат на невероятно-красиви места! 
Пожелавам си и други вдъхновяващи и изненадващи ме приятно разходки :).