Животът е едно дълго пътуване, в което се пресичат различни пътища, друмища и пътеки. В някои от тях човек изпитва крещяща нужда от тишина и спокойствие и ги търси. Намира ги в кратките мигове, когато успее да избяга от ежедневието си. Но много по-често му се налага да бъде на борда и да управлява кораба сред бури и борби. Да бъде в кипежа на случващите се събития. И естествено това, което трябва да прави е да наблюдава и да разсъждава за случващото се. Едно от най-бързото оръжие в случая са мислите, които идват неочаквано и те завличат в различни дълбочини... Интересно нещо са мислите на човек, които чрез наблюдението го отвеждат към същността на нещата.
Всеки ден отивам на работа с трамвая. Понякога се случват интересни неща, където няма къде да видиш иначе. Та днес имах повод както да се начумеря, така и да се усмихна. И то провокирана от случки в трамвая естествено.
Първото нещо, което ми направи много неприятно впечатление е една част от днешното младо поколение, много от които са все още ученици. Но искам да кажа, че наблюденията ми не се отнасят само за това поколение. То е всеобщ процес, който се набива в очите ми, сякаш иска да ги избоде, от който човек може да го заболи в даден момент. Става въпрос за следното: На предните седалки в трамвая стояха младежи и влезе един баща с едно много сладко детенце, може би около годинка. И никой не се сети да отстъпи място на бащата с детето. В първия момент се сетих за нашата младост, че на времето нас са ни учили винаги да показваме уважение към по възрастните или бременните или майки с деца, да им влизаме в положението и да им отстъпваме място. Замислих се дали в днешно време има кой да каже на тези деца за важните неща? Или отношенията между хората се градят на други основи. Човек познава ли думата милосърдие и може ли да му трепне сърчицето от някоя мила картинка – като едно тихо и сладко детенце в случая. Много се зачудих дали да направя забележка на тези млади хора, но си замълчах и си разсъждавах върху случилото се. Какво стои в основата на всичко това? Ами това което аз виждам е, че егоизма заема все по-големи територии в нашите лични пространства и това разсъждение в хората – “на мен да ми е добре” и “аз да не съм минат” е водещо за много от тях... Видях как има различни светове, както световете, които приказките ни представят. Има светове, обвити в ледове, затрупани от преспи сняг и приспани, каквото е и царствота на Снежната царица или царството на омагьосаната принцеса, която очаква своя принц, за да я събуди с целувка, а едновременно с това и цялото царство. Сърца обвити в ледове, които трудно могат да се разстопят, защото са затворени и са избрали красотата на ледената обвивка и студенина, пред горящото от любов сърце на Герда примерно. ЕГОИЗМА... Той присъства във всеки един от нас... Но аз се сещам и за още една със сигурност забравена дума: “сърцеведец”. Можем ли да поглеждаме в нещо, което е скрито... И колко много се крие в една дума само. Дума, която няма сила, защото хората са я забравили. Оставили са интересите им да са водещи, а малките неща, които могат да преобърнат живота на човек в едно мечтано пътуване...Те са заровени и закопани в тъмните кътчета на човешките души и ще останат там, докато хората не осъзнаят, че именно това, което е заровено надълбоко – то е скрито съкровище, което може да отваря невидими врати понякога и да ни променя, да изпълва същноста ни с Живот и радост да прелива в сърцата ни. А именно сърце изпълнено с Любов...
Така, че много често на първо място поставяме себе си или изтъкваме Аза.... И всичко да се върти около мен. Аз да съм безразличен, безличен дори... Да си трайкам и да си гледам животеца, който много често протича в едни тесни релси или по-точно си тече по инерция. Много неща май вече правим по инерция и не се замисляме за истинските същности. Забелязвам, че много често и думите ни са по инерция, сякаш те са загубили своя истински смисъл, своето звучене. Казваме нещо, а имаме вредвид съвсем друго... Крием ли се зад думите или сме се научили майсторски да ги използваме, за да ги изопачаваме... Не знам...? Може би сме загубили този усет към звънливостта на думите, към истинския говор... В момента говоря по принцип. Не поставям всички под общ знаменател, защото сме различни и търсим различни неща и имаме различни погледи и по точно ценности, които са определящи при възприемането на живота като цяло.
Просто това са мисли, които се движат в пространството...
Другата случка, която пък ме накара да се усмихна бяха група пенсионери може би. На такива ми приличаха. Но имаха някакво излъчване. Бяха усмихнати и естествени. Шегуваха се и имаха вид на 20-годишни младежи, на които им беше забавно да са заедно. На лицата им не беше изписано притеснение. Може би обръщаха внимание на други неща. Но бяха толкова мила картинка. Те просто провокираха и моята усмивка.
А и трамвая ми показваше своите контрасти...
Стана май малко объркано. Но просто споделих своите сутрешни впечатления J.
02.10.2007 23:56
Благодаря ти за коментара!
