/част III/

Продължавам с пътуването из Родопите. На третия ден – сутринта все още бяхме в Триград. Приготвихме си багажа, закусихме и за втори път се сбогувахме с гостоприемните хазяйки. Рошавото им куче ни изпрати до колата, като размахваше доволно опашка, защото мислеше, че ще ходим на разходка.

А хазяйката ни каза, че то имало навик да придружава туристите в техните разходки и веднъж се било изгубило, че го нямало повече от 2 дена в къщи. Но не щеш ли внучката го видяла на една снимка във вестник до Ягодинската пещера и се успокоили за него. А то успяло да намери само пътя за в къщи след няколко дена.
Първата ни спирка за деня беше пещерата “Дяволското гърло”. 
             

             
Тя е различна от Ягодинската пещера. Обиколихме я много по бързо, защото маршрута в нея е кратък и не е толкова богата на пещерни и скални образования, както Ягодинската. Но е много масивна и величествена пещера, образувана от срутването на гигантски канари и камъни. Наричат я пропастна пещера. През нея минава буйната Триградска река, за която се носи славата, че всичко, което реката докара в пещерата, то остава там. Това е по скоро поверие или легенда, но кой може да каже със сигурност кое е истина и кое не... От тук идва и името на пещерата “Дяволско гърло”. Снимките в тази пещера не станаха, може би защото осветлението беше по оскъдно. Усещането в нея е особено, съзерцавайки високите и величествено издигнали се скали. От една площадка се вижда и подземния водопад, който се спускаше отвисоко в пещерата. По данни в нета височината му е 42 м. Не искам да си представям какви сили са действали на това място, за да можем да видим пещерата в сегашният й вид. Дори си спомням, че в някои блогове съм срещала следния въпрос: “Ако има машина на времето къде бихте искали да ви отведе тя?” Замислих се какво ли би било преживяването да бъдеш свидетел на създаването на такава грамаданска пещера. За миг си представих картината: самото срутване на гигантски скали в пълна тъмнина, тътена на падащите от голяма височина камъни и грохота на реката, протичаща през това място. Сигурно е била страховита, ехтяща и величава гледка, която може да изпълни със страх всяко човешко сърце...
Изкачихме стръмните стъпала и достигнахме изхода на пещерата. В пещерата на места забелязах, че там където прожектора осветява скалата веднага се забелязват признаци на живот – поникнал е зелен мъх върху скалата. Неприятно впечатление ми направиха следите от човешка ръка т.е. боклуците – бутилките от минерална вода и хартии, които недобросъвестни граждани бяха изхвърлили по кюшетата на пещерата. Навън местността също беше много живописна. Но падащия водопад може да видиш само в пещерата. Навън е само една буйна планинска рекичка.
               
Търговци от селото предлагаха прочутия мурсалски чай, за който се носи славата, че лекува много болести и е българската виагра. Опитах от този чай и наистина е вкусен. 

Има и една снимка, която е страхотна. Аз я кръстих “топлата целувка на камъка”.

Неизразима е тази картина. Колко живо е пресъздадена само... Какво виждам в нея ли? Нежност, обич, приласкаване, обгръщане, копнеж, сливане, скътани един в друг, в покой въпреки буйните води, прорязващи основата на скалата. Сякаш Орфей е прегърнал нежно своята Евридика и е отдал цялата си любов... Това просто е символ, който може да ти проговори, а сигурно има такива които биха казали: “Какво толкова. Просто още един камък...”. Но тук аз изразявам неща, които съм видяла, които са ми проговорили по някакъв начин, които са ме впечатлили или изненадали. Или с други думи казано тук представям моята китка от впечатления, това, което аз съм усетила и доколко успявам да го отразя в тази тема...
Взехме си довиждане с Триградското ждрело и продължихме в посока Смолян, където моята приятелка трябваше да хване автобус за София.




                 
Самия град не ме впечатли с нещо особено. Дори ми се стори много соц тип. Така, че след кратката разходка се изнесохме в посока към Пампорово. Взехме лифта и се качихме на връх Снежанка. Там имаше слънчеви полянки, красиви гледки и пухкави облачета. 





Хапнахме и вкусно печено пиле на грил, което си бяхме купили от Смолян. Неприятно впечатление в курорта Пампорово ми направиха новите грандомански комплекси, които строяха дори и под лифта или вече се издигаха грозно и неподходящо сред вековните иглолистни гори и разваляха китната гледка, която се отправяше към просторните Родопи. 

Стояха по скоро като някаква кичозна кръпка, носеща посланието “Виж ме” и с тези червено-розови керемиди се забелязваха отдалеч и направо се набиваха в очите ми. Но не бяха част от средата и атмосферата на Родопите. По скоро ми приличаха на луксозни квартални жилищни блокове, с каквито е пълна София между впрочем. Аз все още не мога да разбера начина на мислене на тези, които имат апетити към земята дали в планината или по моретата и я застрояват с огромни жилища. Не знам дали си задават въпроса: “Защо хората бягат в планината?” Не ли заради усамотението, тишината, автентичността... Но явно си има хора за всеки влак под слънцето...
По друг начин погледнах на китните къщички в старинен стил, които доставяха радост за окото ми и на по-старите постройки във вид на хижи, които се вписваха идеално в околната среда. 



На връщане с лифта ни се скараха, че лифта е работел до 16.30 часа, а ние бяхме много близо до този час, а и никой не ни беше осведомил за тази подробност. Но успяхме да слезем благополучно до паркираната ни кола .
След това потеглихме за с.Широка лъка. Разходихме се по калдъръмените пътечки, разгледахме красивите и автентични къщи, старинното мостче, дувара на църквата /тя беше затворена/. Селото беше пълно с коли и туристи. 







              




Все още не знаехме къде ще прекараме нощта. По центъра видях мъже и жени облечени с носии. Попитах какъв е повода и те ми отговориха, че в читалището ще има програма, посветена на 135-тата годишнина на читалището. Зарадвах се и решихме да видим това представление. Тъй като аз обичам и народна музика, но между другото отдавна не се бях сещала да слушам такава. Тържеството започваше в 18 часа, а когато разбрахме часът беше 17.30 и решихме да потеглим към с.Гела, да си потърсим нещо за спане и да се върнем обратно в Широка лъка, за да изгледаме програмата, подготвена от самодейните дейци. Но за това ще трябва да споделя в следващия си разказ.
/п.п. Пиша тук с известно закъснение от случване на събитията, защото както и на други места съм споделила надпреварата с времето е неумолима и по скоро неуловима. Все се надгонваме с него като спринтьор на дълги разстояния съм... :)
Клипа, който открих не е точно с Родопа планина, какъвто търсех, но е много сладка мелодийка с гайда./