Тази събота денят ме отведе в едно селце, в което бях ходила миналото лято, но днес минахме по съвършено различен път.
Пасарел – едно тихо място, в което можеш да се наслаждаваш на спокойствието, царящо там, далеко от прелетяващите коли и бучащите самолети, далече от хорски глъч и писъци, далеч от големи сгради, разтракани трамваи и т.н. Дори хляба, който продават в местната фурна е различен, вкусен, с препечена коричка. Ммм... 

Навсякъде е заобиколено от склонове, обрасли буйна с растителност. Небето е свежо синьо, с усмихнати бели плаващи облачето по него. 





Просторен черен път ни заведе по тясна пътечка в млада, зелена горичка. 
 
Последва изкачване, което активизира и дишането ни :). Да, този ден си подишахме на воля чист въздух. Бяхме също така и сутрешна закуска за огромни тлъсти комари, които моята приятелка наричаше вампири :). Непрекъснато ни следваха в нашия път и жужаха неуморно покрай ушите ни като танцуваха странен танц пред очите ни. /това го споменавам за някои приятелки, които се уплашиха от комарите и предпочетоха да не дойдат на това пътуване/. Но не бяха страшни, защото нямаше големи поражения по телата ни в края на деня :). Имаше други по-важни неща, до които се докоснахме и които вдъхновиха душите ни. Толкова красиви кътчета крие нашата китна България...
Маршрута, който следвахме ни водеше към хижата “Пейова бука”. Горичката беше много приятна. Постоянно срещахме най-невероятни дървета, на които се радвахме и до които се снимахме. 
 




Минахме покрай една пресъхнала рекичка и прекосихме малко бълбукащо поточе, което беше почти пред пресъхване. 



Естествено изкачването редувахме с почивки на слънчеви и китни, дъхави полянки, покрити с тревички, цветенца и огласяни от сладкопойните гласове на малки и по-големи птички, които не виждахме, но успяха да ни омаят с гласовете си. 








            


Снимах красиви и ефирни паяжини, като съжалихме, донякъде, че не я валял дъжд, защото много красиво би стояла една паяжина, посипана с малки бисерни капчици роса...
                 


Но и бяхме благодарни, че не е валял и дъжд скоро, защото пътят беше сух и лесен за изкачване. Слънцето в планината не беше толкова жарко. Дори приятно галеше голите ни рамене и пробягваше по телата ни. Младите борове бяха много интересни, защото бяха изпъстрени с млади шишарки и като докоснеш клона например се посипва на воля прашец. Момчето, което беше с нас, каза, че сега бил период на опрашване и затова е този ефект. 



Пътеката ни отвеждаше в спокойни, тихи, закътани места. Дърветата, които я обграждаха бяха слънчеви, светли и най-разнообразни видове. Гледката беше особено добра и приятна за очите ни. А и небето беше страхотно, осеяно с бели пухкави облаци в невероятни форми. То се връзваше със всичко, което ни заобикаляше наоколо или по-точно допълваше красотата в това диво и китно местенце.





И един от основните въпрос, който ни вълнуваше и си задавахме почти през целия път беше: “Дали след време като дойдем отново тук ще бъде все така диво и девствено това местенце?” и “Ще останат ли в България повече такива места, недокоснати от посегателствата на човешкото разрушение, незаринати от боклуци, пластмасови бутилки и хартийки...?” Тези мисли ни бяха навети от набезите на дърварската мафия, която беше оставила следи навсякъде в гората, че и една от полянките, на които излязохме беше зарината от прясно нарязани дървета... 



На едно място кривнахме от пътеката и поехме по меката трева. Моята приятелка искаше да ми покаже Искърския язовир. Красиво е това място и гали сетивата ни. 





Непрекъснато хвърляхме и жадни погледи и към небето, та дано погледите ни срещнат свободно кръжащите соколи над върховете и гората. Когато стигнахме хижа “Пейова бука” седнахме да обядваме, като хижарите ни предложиха столове и мушама, с която да застелем масата. Пейките, които са били тук миналата година бяха изгнили от влагата. Имаше и две котки, които се умилкваха една о друга и като усетиха, че има за хапване ни досаждаха с мяукане. 



След вкусния обяд си поръчах кафенце /допи ми се биричка, но хижара предлагаше само кафе и чай/. Каква беше моята изненада, като ми поднесоха кафенцето в джезве, с много малка симпатична чашка и каничка мляко. Ех, как се изкефих само. Ама толкова вкусно кафе не бях пила и то на какво място. И какво обслужване само. И знаете ли колко струваше това удоволствие??? Само 40 стотинки... Как да не оставиш с благодарност бакшиш за това приятно удоволствие в красивата пустош... 





След почивката тръгнахме за така наречената от моите приятели “полянка на Сокола”. Те са я нарекли така, защото веднъж са видели цели 10 сокола да прелитат над нея. Това местенце не беше за изпускане. Гледката, която се разкриваше пред погледа беше невероятна и ни очарова с мекотата, необятността, обширността и красотата си. На места дърветата бяха като “завити”, сякаш завъртени в странна посока. Много интересно място... 









Освен Плана планина, в далечината се виждаха и снежните върхове на Витоша. Редуваха се всички окраски на зеленото, от светло до тъмно зелено. И на отиване и на връщане минавахме покрай вили на Енергото, които бяха пазени зорко от много злобно куче. Ако успееше да скъса синджира сигурно щеше да ни разкъса живи!!! Хвърляше се като лудо и се успокои едва, когато се отдалечихме и напуснахме неговата територия. 

След което се запътихме към кладенчето “Пейова бука”, наречено така, защото се беше разположило точно под корените на голям бук. Разхладихме се със студената вода, напълнихме си шишенцата с бистра изворна водица и утолихме жаждата си. Много вкусна беше при това и добре ни дойде на жегата, която ни мореше през целия път. 
               
Между друго кривнах малко встрани от изворчето и се натъкнах на странна гледка. Явно на мястото, на което се бях озовала е вилняла буря, но не знам с каква сила, тъй като беше изтръгнала доста дървета в периметър 20-30 метра и бяха налягали тъжно по земята.



Може би да напомнят за нечия съдба... Прекършени дървета... Замислих се не сме ли и ние хората често в тяхното положение? 



Спускането обратно беше много по-бързо от изкачването. И така в късния следобед бяхме приятно изморени от днешната обиколка, но и безкрайно щастливи от видяното, преживяното, от красотата до която се докоснахме, от тишината, в която се потопихме, от необятността, която ни обгърна, от песента на сладкопойните птиченца, която ни зарадва...
И само едно си пожелахме: “Дано и следващите пъти когато идваме насам да се наслаждаване на девствеността и пустошта на мястото и все по малко да виждаме, че човешката ръка е напакостила на този дивен край...” Но дали ще е така в действителност???