Понякога тъгата те застига...
Понякога най-близките ти хора в ревността си да ти направят добро, отварят рана в душата ти, която кърви и боли. А в действителност ги обичаш много, но те не могат да те разберат в дадения момент и то пак защото искат да се погрижат за теб, именно защото те обичат и живеят в страхове... Но защо тогава в теб вали дъжд? Любовта налага ли своите изисквания? 
Понякога имаш нужда от подадена приятелска ръка във времето, когато душата ти е в утеснение... И си в очакване, с протегната ръка, а тя остава празна... И в даден момент към теб идва някой, който не очакваш... Някой, който те обича и ти подава с искрено сърце топлата си длан. Това те радва, но същевременно и боли... И се питаш къде остана любовта, която търси да дава?
Понякога ти идва да изревеш като рикаеш лъв срещу невежеството и изискванията на хорицата, вързани в ежедневните си грижи, които се мъчат и теб да угнетяват, налагайки ти безсмислени и ненужни правила в живота. И колкото и да се мъчиш да запазиш мира между вас, в крайна сметка не можеш да им угодиш... И пак на дневен ред изплува мисълта за любовта... Тя угнетява ли? Любовта не ни ли прави свободни? Или поне иска да се научим на това...
Но има една Любов, която е съвършена и към която сърцата ни се стремят, за да я разпознават, защото именно Тя ни учи във всички наши неудачи, опити, несбъднати желания и сгромолясани мечти...

/п.п. разхвърляни мисли в пространството.../