С тоя пост искам да поздравя една моя приятелка, благодарение на която, прекарах един незабравим ден в моя живот. Ден, в който осъществих една своя мечта, без дори и да съм предполагала, че ще се отзова на това място. Мога да кажа, че съм влюбена в Искърския пролом и винаги, когато пътувам с влака към родния си дом засядам на прозореца и жадно поглъщам с поглед разпрострелите се надлъж и нашир скали. Но този ден имах възможността да се докосна до тях, да бъда близо до тях както със сетивата си, така и с душата си.
Пътуването, което предприехме през един от почивните дни – неделя беше в посока Черепишкият манастир “Успение Богородично”. Тръгнахме с пътническия влак до гара Черепиш. Неусетно мина времето във влака, тъй като се запознахме с две много приятни жени, с който обменихме ценна информация относно екскурзии и различни дестинации, които от скоро време ни вълнуват наистина. 






Насладих се на скалите, издигащи се величествено над гара Лакатник като крепостна стена и на спокойно - течащата река Искър, прорязваща дефилето. Пристигайки на гара Черепиш над нас бяха надвиснали белите островърхи скали, наситени със скални образувания и дупки, които имаха вид на бойни кули, стоящи на пост и пазещи местността от чуждо посегателство. Красиви за очите ми бяха тези варовикови скали, които ни придружаваха почти през целия ни път до манастира и след това в посока Лютиброд за местността Ритлите. 





Изведнъж попадах в едно друго време. Тук часовникът е спрял. Местността е изпъстрена със зеленина и очарователни малки цветенца, които непрестанно отклоняваха погледа ми от основния път към манастира. А какво да кажа за сладкопойните песни на птиците, които изпълваха околността със звънливите си гласчета. Тук чух звуци, които не съм слушала никога през живота си. Така се зарадвах на всичко това, което ме заобикаляше и което ме даряваше със своя мир, ведрина, свежест, пъстрота и красота. Гледката беше неповторима. А и аз така бурно изказвах емоциите си, че и други покрай мен /имаше още една група младежи/ се заинтересуваха какво е това нещо, което открих на земята и залягах да го снимам и се заинтригува, че го нарекох: “Страшни са!” А това бяха едни малки и мили жълтурчета, които ми се усмихваха и които поздравих така бурно, виждайки ги за първи път през този ден. 



















Всичко по пътя ме впечатляваше – от най-малките цветенца и тревички, буболечки и птички, страхливите и бързобягащи гущерчета, препичащи се на слънце, до най-величествените скали, дървета, обвити с бръшлян, облаците - пухкави и снажни, усмихнатото слънце, галещо ръцете ни, реката, течаща спокойна и тиха, на места - весела и игрива... 

 







Черепишкият манастир е притихнал в зеленина и буйна растителност, закътан в една красива местност в непосредствена близост до реката. Като самородна перла е обвит в прегръдката на стражевите войни – уникалните скални образувания, древни, колкото Живота и Земята, бели, излъчващи светлина и топлина. Той е пристан на уморените пътници, покой на наскърбените души, вдъхновение на много поети и писатели, живели и творили през различните периоди от време на съществуването на манастира. Тук са пребивавали Алеко Константинов, Иван Вазов, Никола Вапцаров, Антон Попов, Стефан Цанев и много други знайни и незнайни почитатели на словото, извиращо от търсещите им души. 
 


В манастира е оформен и Вазов кът, под формата на музейна експозиция. 


 
Посетихме терасата, където Вазов у почивал от суетата на деня и е изливал душата си в стихове и проза. Близостта на реката му е въздействала облагородяващо. Тук душата му е намирала мир и покой и насъбраната мъка се е изливала върху белия лист. Тук Вазов написва разказите “Дядо Йоцо гледа” и “Една българка”, а също така и някои от стихотворенията, влезли в поетичния цикъл “Скитнишки песни”. Тук довършва и поетическата балада “Клепалото бие”. 
                  



              



Църквичката е малка. Част от уникалните стенописи не са възстановени и са почти унищожени от времето и влагата. В района на църквата се намираше и Храм - Костницата, където се съхраняваха костите на множеството от загиналите войници от войската на последният български цар Иван Шишман, който е водил кърваво сражение с турските нашественици, а също така се предполага, че там се съхраняват и черепите на загиналите четници от четата на Ботев в битките с турците. Поради тази причина и манастира носи името “Черепиш”. 















Сега всичко в околността е тихо и спокойно. Идват много хора и по празниците става доста оживено. Деня, когато посетихме манастира имаше и 3 кръщенета. И в един момент района на манастира се пренасели.
Почти целия ден се разминавахме с групата младежи, с които слязохме заедно от влака, така, че решихме заедно да посетим и местността Ритлите, която се намираше на 3 км. от манастира в посока към село Люти Брод. Тръгнахме по шосето, което беше доста опасно между другото поради префучаващите със скорост превозни средства покрай нас, особено като преминавахме през различни по-малки тунелчета. 










               





Местността беше толкова живописна и така ни завладяваше. Направих доста снимки на високите скални масиви, издигащи се величествено нагоре, които така прехласваха погледа ми. Местността е изключително атрактивна и красива. Благодарна съм, че се запознахме с тези младежи, защото бяха свестни деца, а и ни беше по весело заедно. Реката ни следваше неотлъчно по пътя, където преминахме. Понякога думите са недостатъчни, за да опише човек красотата, която го заобикаля и с която се докосва очи в очи... Така ме зарадва и вдъхнови тази изключителна разходка. А и пътуването провокира в човек различни емоции и чувства, на които даваш воля в този простор, обвиващи душата ти в един момент. Слънцето ни следваше неотлъчно през целия път. То също си беше награда за нас, като се има предвид, че предишния ден беше доста мрачен и се очертаваше дъждовен... Но нищо подобно и Слава Богу, че беше така. Дадохме воля на душите си да съпреживеят тази красота, тази острота на скалните масиви, урви и каньона, спокойствието на реката, галеща подножието на скалите, в чиято близост бяхме през цялото време. А аз много обичам скали и подобни места бяха радост за очите ми и почивка за душата ми. В далечината съгледахме Рашев дол, където турците са избили останалата част от четата на Христо Ботев. Като в тяхна чест беше издигнат кръст, който се виждаше смътно в далечината. 



След като стигнахме в село Люти Брод живота сякаш беше замрял. Цареше спокойствие и тишина и само песните на птичките нарушаваха този покой или по точно го допълваха. Тук имах много готино преживяване също така. В близост до реката открихме една детска площадка с люлки, пързалка и къщичка. Нямаше жива душа наоколо и това не накара да се завтека право към люлките. И като се залюлях нищо не можеше да ме откъсне точно този момент от тях. Чувствах как детето в мен заиграва. И яхнала люлката, залюлявайки се с ускорението на вятъра имах чувството, че се намирам на гърба на кон с крила и всеки момент излитаме заедно с него. А точно срещу нас беше реката, а в близката далечина едни напречни скали прорязваха местността. 

 
Невероятно беше чувството на волност и свобода, което те обхваща в един момент. Крещиш от удоволствие, кефиш се на всичко това, което идва към теб и те обгръща, преживяваш и запечатваш миговете някъде дълбоко в теб. Приказно беше наистина. Такава буйна радост заля сърцето ми. Благодарна съм за този ден. Още един красив и невероятен ден в живота ми...