Тези дни не се чувствам комфортно, защото не е особено добро здравословно ми състояние. По принцип съм човек, който по-нарядко се разболява, но като се позамисля болести ми са свързани основно с краката.
Още като малка непрекъснато коленете ми са били в синини. Като пораснах продължих традицията. Особено по времето, когато играех в хандбалния отбор на "Етър" девойки. Просто тогава май нямаше “чисто” място по мене. След това минах през различни перипетии. То не бяха скъсани връзки. Годината, когато се контузих на състезание съответно беше 1989. Последва операция във Военна болница в Пловдив, която явно не се оказа особено успешна. И след 8 години се наложи да се повтори отново на същото място, защото се бяха получили усложнения или по точно казано коляното ми не беше особено стабилно. То не беше артроскопия /чрез лазер с местна упойка/, а след нея се наложи и пластика на колянните връзки. По това време си походих с патерици, което не е особено приятно. А и престоят ми в болниците – Ортопедията в Плевен е свързан с разни спомени – приятни, неприятни... След това последва раздвижване и възстановяване на мускулите, които така бяха атрофирали. Но се възстанових, макар, че коляното не мога да кажа, че е ново. Кърпено е все пак, а и доста шевове има по него вече.
После дойде пропадане в дупка и то по време на разходка в родния ми град за нашия сбор. Раната този път беше в долната част на десния крак.
Тази година отново се обадиха болките в краката, само, че в горната част. И те се появиха след прехода в Стара планина, който си беше доста изморителен между впрочем. И тогава преживях един малък кошмар... Защото при първия преглед диагнозата беше коксартроза... Помня как страха ме скова толкова бързо и започнах да лея сълзи поради явлението “нероден Петко”. Забелязвам, че болката винаги ме уязвява по някакъв начин, винаги гледа да ме върже, да ми представи в по-черно окраски болестта, отколкото е в действителност. А и много често в такива мигове човек има нужда от вяра. Именно тя му помага да преодолее и победи тези страхове в себе си, които понякога се мъчат да вземат надмощие над положението и да владеят над теб самия. Това, което ме срина в един момент като разбрах за болестта беше свързано в една от моите мечти. Сякаш се видях като птица на която са отрязали крилата и това така ме събори в първия момент. Аз отскоро опознавам планината и така я обикнах. Тя ме завладяваше със всеки нов досег до нея. Но като чух диагнозата и първото нещо, което си помислих е, че: “Ето с тази диагноза аз вече няма да мога да ходя по планините. А едва сега съм започнала. Късно открих планината и се надявах на толкова места да отида.” Но в един момент видях мечтата си прекършена. Това, което ми доставяше такава радост и което имах намерение да осъществя – да откривам все по-красиви кътчета от родните ни планини изведнъж го видях като “Мисия невъзможна”. Донесе ми такава скръб. След това, което бях видяла и преживяла в Стара планина или особено в Пирин и мисълта, че няма да мога да ходя вече по планините така ме нараняваше...
Но както е казал народа: “Очите на страха са големи”. И това наистина е така. Но нали затова сме тук на тази земя, за да се борим със страховете си и да ги побеждаваме. За да можем да владеем над тях, а не те да ни вледеняват. Непрестанно се уча на този урок вкусвайки от различните предизвикателства, които ми предлага живота. Впоследствие се оказа, че нямам тази болест...
А защо започнах този пост ли? Ами за да поясня, че в момента също съм леко обездвижена. И то е поради факта, че предишната неделя стъпих накриво в една малка дупка на улицата, бързайки и си навехнах или изкълчих крака. Не ги разбирам много тези работи, а и не съм веща в тях. Та така отново си понакуцвах тези дни, при положение, че много обичам да се движа. И в края на седмицата се почувствах по добре, но човек явно не умее да се пази и понякога върши и някои необмислени неща и се оказва в един момент, че раната все още е прясна и не е зараснала, а започва отново да боли. И болката е тази, която в един момент помага на човек да бъде разумен. Тя е спирачката в движението и регулатор на това, че човек има нужда от почивка в даден момент. Почивка поради факта, че сега е обездвижен и не може да джитка нагоре надолу... Та така и аз за момента се ограничавам с движението. Мажа се с разни мазила и съм внимателна вече... Отварям си очите или поне се мъча да го правя... Но едва, когато човек загуби нещо, което е смятал че му принадлежи, че си е част от него, той поглежда с други очи на него и започва да го цени повече от преди...