Колко малки са малките радости в нашия живот? И защо ли ги наричаме малки радости? Може би защото улисани в нашето злободневно ежедневие все по-рядко можем да доловим гласа на всемира, гласа на тази мрачна и мъглива утрин. Каква е тя? Какво би искала да ни разкаже? Можем ли да чуем гласа й? Наистина ли е толкова студена както я виждат нашите сетива? 
А умеем ли да се огледаме около себе си и да видим различният живот, този, който ни заобикаля, този, който e вън от нашето човешко измерение? Светът изпълнен с жуженето на малките животинки, които го населяват, на сладкопойните птици, които всяка сутрин възпяват новия ден, независимо дали е слънчев или дъждовен, на малките тревички, на усмихнатите пчелички, на неотразимите цветенца, радващи окото ни, на вихрените ветрове, които се издигат със стихията и разрошват косите ни :).

Тази сутрин ми се видя толкова топла, нежна и красива и не поради факта, че е есен и слънцето почти не изгрява рано сутрин, а поради това, че съумях да се огледам около себе си и да се зарадвам на гледката, която се разкри пред очите ми. На есенния пейзаж с оголените дървета, които като плетеници са преплели клоните си така изяшно и галят ли галят с нежност погледа ми. Песента на птиците, толкова жизнерадостна и така зареждаща сърцето ми с положителна енергия и радост. Птици в полет с разперени криле, даряващи на духа ми свобода, лекота и копнеж за летеж. Грозното и звучно грачене на свраките дори е толкова вълнуващо и отеква някъде дълбоко в съзнанието ми :).
Интересно е как нещо толкова дребно и всекидневно, което човек почти не забелязва в своя път, а може да те промени и оживотвори, да те изпълни с топлота, да раздвижи устните ти в голяма усмивка и да те дари със спокойствие, радост, с други думи да те изпълни. А изпълването е нещо, което е толкова желателно и ти дава толкова много. Не знам кое стои в основата на това да бъдеш изпълнен със живот? Може би основната виновница за това е любовта, която се подновява всяка сутрин в сърцата ни, която пожелаваме да ни изпълва и променя. Любовта, че си роден на тази земя, че ни си сам, че имаш подкрепата на небесата и че си някой, но не в очите на този или онзи, а в сърцето на твоят Баща, този, който те подкрепява, който не те оставя в небитието, в тъгата да деня, в тежките ти ежедневни трудове, но идва точно в такива напрегнати моменти и като с махване на вълшебна пръчица, променя погледът ти. Дава ти да стоиш в позицията на любовта и да се радваш на всяко дело – ръкотворно или неръкотворно, което изпълва този свят и което съзираш в един момент в своето забързано ежедневие. Именно тогава в този момент влизаш в своята почивка, почиваш си от мрачните мисли, изпълващи съзнаниетo ти понякога и се отдаваш на тази невидима прегръдка, с която те обгръща утринта.