Но той беше донякъде. След него последваха дребни камъчета и черни кални пътища.

Красота отвсякъде, но и слънчицето трудно прониква на такива места и са доста усойни. А при това е и мокро. И мъгли се бяха спуснали на хоризонта.

Стигнахме до едни вили, в една от които видяхме че има кошери.

Искахме да видим човек, който да ни упъти в каква точно посока се намира махалата, но такъв не се мяркаше тъдява. Тръгнахме с колата нагоре, но пътя в един момент стана толкова опасен, разкопан от теклите вади, че колата ни отказа да върви нагоре,( въпреки, че беше джип, а и бяхме натоварени до дупка), а и имаше опасност я да затънем в калта, я да пропаднем в някоя пропаст... Решихме, че село Асенец не е нашето място за преспиване и се върнахме по обратния път. /Като се върнахме в Русе проверихме кординатите на мястото, където сме били в Google Earth и видяхме, че сме били съвсем близо до махалата, може би на половин км. Но сме поели в грешна посока./

Прекосихме отново Чепеларе, избрахме си на картата селце в близост до Чепеларе и хванахме произволно пътя нагоре, минавайки покрай старо каменно мостче.

И той ни отведе до едно непознато за нас селце – Зорница, което се намира на 5 км. от Чепеларе. Направи ми впечатление, че то беше разхвърляно по склоновете, сякаш имаше няколко махали – Горна, Средна и Долна. Отминахме първите къщи на селото.

Имахме празна 10-литрова бутилка, която бяхме решили да си напълним с вода от крайпътна чешма, но водата беше мътна, поради падналите вчерашния ден дъждове. И помолихме една баба, живееща срещу чешмичката да ни напълни от тяхната вода.

Междувременно разбрахме, че имат мляко и си купихме готово сварено при това за закуска – хубаво и чисто родопско мляко. Дядото ни попита къде мислим да нощуваме и като разбра, че ще бъдем на палатка ни посъветва да не излизаме от селото. Да, ама не. Кой да се вслуша в съвета на стария човек.

Отминахме Долната  и Средната махала и преминахме и през Горната.

И все пътя нагоре гледаме. Търсехме да излезем от селото и да разположим бивака си на красиво място, където имаше гледка както към залез, така и към изгрев. Пътя започна да става черен и слезнахме от колата, че беше доста поизровен на места.

Като видяхме къде се качваме ахнахме от удивление. Толкова красота имаше навсякъде около нас.

Вероятното положение на селото - 1400м. надморска височина обуславя и името му т.е. по-близко до Зорницата или Венера. Старите имена на селото са - Гренобал и Гиндюзица. На турски "гюн" означава ден, а "дюз" е звезда, т.е. дневна звезда. 
А и гледката, която се разкриваше пред погледа ни беше величествена. Ние бяхме на равнището на върховете, била и плата, като някои от тях оставаха под нас.

И си казахме – това ще да е мястото. Започнахме да разпъваме палатките и да потърсим дърва за огъня. Предварително си бяхме купили пъстърва, (на едно от момчетата му се беше дояло), която изчистихме на място и изпекохме на жара.

Наслаждавахме се на красивия изглед и залеза. Хапнахме, посмяхме се и легнахме да спим.

Моят съпруг между другото през цялото време, докато се занимавахме с рибата се шегуваше, че мечките от километри надушват миризмата. След като заспахме към 2 часа през ноща странен шум събуди съпруга ми. Нещо от рода на тежко дишане са чули и нашите приятели от другата палатка, като животното е минало точно до палатката им. И това естествено ги е стреснало... Моя милост да си призная, че си спах и не съм дочула тези шумове. Мъжете обаче станаха веднага, стъкнаха отново огъня, обиколиха местността около палатките, но „нещото” беше избягало. Но това беше основателна причина да подклаждат цяла нощ огъня. Не знаехме дали е било мечка – най- вероятно за това предполагахме или чакал или някое друго животно, но със сигурност не е било куче. Така, че мъжете посрещнаха изгрева и сутринта след като станахме, закусихме и сгънахме палатките решихме да съкратим спането на палатка следващата нощ и предсрочно с 1 ден да тръгнем за Триград, където си бяхме запазили нощувки за по следващите дни.

Слънцето вече беше огряло съседните склонове.

Въпреки неприятните преживявания през нощта мястото беше страхотно. Напуснахме го и продължавахме да се наслаждаме на красотата, която ни заобикаляше.

Чепеларските боровете си вземаха довиждане с нас.