Красотата беше навсякъде около нас.  








  Достигайки самия връх видяхме антени на GSM-оператор и установихме, че са на Виваком.  
  “Ура” чу победоносно върха :).



  Дотук добре. Но се питаше в задачата: А сега накъде? Кой път да хванем? Нямахме голям избор. Знаехме, че ще е стръмно, поглеждайки от сателитната снимка на Гугъла, но че ще е повече от стръмно не бяхме предполагали... В началото бяхме загряли и много от нас съблякоха якетата си, но влизайки в гората стана сенчесто. Това, което забелязахме, че целия връх беше осеян от големи иманярски изкопи...  


  Двама смелчаци вървяха напред и проправяха пътека, а ние ги следвахме неотлъчно. Търсехме пътеката да минава покрай дървета, за да има в какво да се хванем, подхлъзвайки се надолу.  



  Въпреки, че зимата сме си правили преходи от време на време през нашите пътувания за първи път ми се случваше нещо подобно. Толкова стръмно, че коленете ти се подкосяват. И като гледа човек снимките не личи това, за което разказвам в действителност. А на Гугъла няма как да видим това стръмно, гледайки снимани горите отгоре. Но нали сме си идейни продължаваме да вървим напред към целта и да следваме нашите водачи, които припваха като сърнета и се налагаше да поспират и да ни изчакват.   
  Е, така си почиваха, а ние вървяхме къде мълчешком, къде смеейки се, къде оплакващи се или извикващи изведнъж от непредвидимото подхлъзване.  


  Особеното беше, че там където вървяхме нямаше и следи от животни... Можете да си представите колко стръмно беше щом и животните не уважаваха тези баири. На места идваше равно и ние тъкмо да се зарадваме, че зора е свършил и идва другото стръмно, но съпроведено с много камъни.  





  Не питайте как се слиза надолу. На места изключвах апарата, защото непрекъснато човек се подхлъзва и пада в снега. При първото падане се засмях и казах на компанията: “Ха, намерих си 5 лв.” Но докрая на пътуването мога да ви кажа, че станахме богати :). И най-важното, че не бях сама. И така докато се питахме “Има ли още много до манастира?” и “Дали не се вижда асфалтирания път?” въпросите ни оставаха без отговор. Следващото състояние, през което преминавахме бяха песните, като започнахме с:   “...И Балкан ти роден, хей, Балкан ти наш,
колко мъки знаеш,
колко тайни криеш,
хей, Балкан ти роден наш!....”   После преминахме през нашия новогодишен химн:   “Що по двори одиш, Бачо Никола -         Бачо Никола, жалба голяма, Цигара пушеш, нагоре гледаш -         Бачо Никола, жалба голяма, Нагоре гледаш към планината -         Бачо Никола, жалба голяма, Към планината, към Заногата -         Бачо Никола, жалба голяма, към Заногата, към двата бука -         Бачо Никола, жалба голяма, към двата бука, към Главечето -         Бачо Никола, жалба голяма...”   И накрая:   “Пред нас са блеснали житата
окъпани от топъл дъжд
и ний вървим, вървим, вървим, вървим нататък,
и няма край, и няма край на шир и длъж. Ехо! Ехо!
Безкрайна шир и длъж...” И наистина нямаше край нашето спускане надолу :). Но и настроение не ни липсваше.





После някой от групата сподели, че още докато сме били на върха и като сме видяли от къде трябва да се спуснем му е дошла на ум мисълта да звънне на нашите хора с колите и да се върнат да ни приберат, но мисълта, че цял ден ще има да ни бъзикат го е отказала от тази спасителна идея :). Интересно, че след няколко стръмни височини започнаха да се появяват и следи от диви животни, което естествено ни зарадва. С нас беше и един тинейджър, на когото майка му доста се притесни като заяви, че иска да дойде с нас. И специално за нея майтапчиите бързаци-нашите водачи естествено, докато ни изчакваха да слезем от горе направиха следи от мечка.  


  И най-важното е, че после като ги показвахме на компютъра майката наистина се върза и много се изплаши.  
  Наслада за окото беше червения плод на вечно зелените храсти, които растяха в гората.  
  Най-хубавото обаче беше, че на всеки зор в един момент му идва края. Така и на нашето стръмно му се виждаше завършека. Изглежда след като се бяхме спуснали от стръмния баир дойде ред на нещо като черен път.  


  Разкриваше се гледка към отсрещните склонове на Еленския балкан.  


  Ето една част от стръмното, с което се преборихме геройски и без жертви :). В края на пътуването бях много благодарна, че се разминахме с травми с краката и коленете, защото имаше реално такава опасност при паданията...  
  Явно този път водеше до Плаковския манастир. Но нашите хора ни чакаха на Къпиновския и ние търсехме сгодно място да се отклоним отново от равното, за да стигнем до Къпиновския манастир. И така дойде отново следващото стръмно :).  


  Виждахме вилите през дърветата с приближение на апарата.  
  Тук докато си викахме в гората съзряхме две сърнета, които хукнаха нагоре по склона, изплашени от нашето присъствие. Да обаче нашите викове бяха дочути от другата част от нашата дружина и като се почна едно дружно ехтене: От края на гората долитаха настойчиви викове: “Мамо, мамо...”, които вятъра отнасяше надалеко. В миг всеки се завтече към своето дете или към своята майка и баща. Срещата беше толкова вълнуваща. Ако си спомняте филма “Боговете сигурно са полудели”, каква радост беше обхванала децата, когато бащата-бушмен се прибра при семейството си, нещо подобно се получи и при нас :). Като в кошер.  


  А в снега срамежливо се показваше минзухар.



  Това беше едно наистина незабравимо приключение, което ще запомним с най-топли чувства :). Със сигурност малко са смелчаците, които биха предприели този маршрут. А и ние може би за в бъдеще няма да повторим този преход... Но той си беше и средство за изпитване на нашите възможности и физически сили! Така е, като сме си ИДЕЙНИ :).

/п.п. В заключение мога да споделя, че на никого не пропоръчвам нашия маршрут, понеже ние вече сме го опитали и затова го споделяме и с вас! За да не ни споменавате после със зло, че сме подвели някого нарочно :)./

честита пролет, минзухарчето е страхотно, копнах си го, бъдете все така задружни и успешни в покоряването на всякакви трудности.

Направо ме побиха тръпки, музиката е прекрасно дпълнение към снимките, в които личи трудният преход.
Смелчаци сте, поздравления!

Радост за окото са цветовете на пролетта :).
И благодаря за пожеланията!
Пролетно да е и в теб!

Справихме се Алекс, благодаря ти!
Трудностите не бива да плашат човек, а напротив да го амбицират, макар, че често в живота виждаме друго... Но нали са затова, да ги преодоляваме!

Важното е, че всичко е свършило добре. Имам такова преживяване, под хижа Ехо.

... опасно изпитание.
Музиката е доста трилърска, но подсилва чувството за предизвикателство и авантюра.

Поздрави!

Да и аз за това се благодарям, защото наистина имаше оплаквания при слизането, а и нямаше как да е иначе. Но Иво ми е разказвал подобни впечатления за 1-я му път, когато е ходил към Ехо сам, когато все още се познавахме повече виртуално.

Определено имаше тръпка и най-вече настроение! А и това се яви нещо като бойно кръщение на групата, че по Нова година не бяхме правили такива изцепки :). Но винаги е различно и най-важното, че е хубаво, въпреки, че ни е било трудно. Иначе като се съберем отново ще има да си спомняме за онова спускане...
А при избора на музиката търсех драматизма :).
Поздрави пролетни и от мен!

Страхотна почивка и разтоварване сте си направили, Звездичка!
Поздрави!

си я биваше! Бяхме много задружни и весели и хапването беше на ниво! Имаше и какво да се види! И емоции не ни липсваха :). Така, че сме доволни :).
Поздрави Скарлет!

Сполучливи снимки сте направили! Поздрави!

Гласувам за красотата във всичките й форми, и съм сигурна, че когато започнеме по-често да я откриваме в себе си и около себе си - наистина ще й позволим да спаси света! Сърдечен поздрав!

ПОЗДРАВИ !

Снимките станаха, защото и Слънчо ни се усмихна в този ден, за разлика на останалите.

е спечелила сетивата ми и най-вече истинското ми Аз, което макар и позаспало понякога дълбоко в мен търся да откривам доколкото успявам...



Благодаря ти amore! Твоите постинги също ме докоснаха!

Поздрави и от мен :).

повече на психиката, отколкото на физиката:) Не е шега това "преходче" през зимата. Колкото и дружелюбно да изглежда, планината си е планина и с нея шега не бива.
Както се казва всичко е добре, когато свърши добре. Радвам се, че е минало всичко благополучно.
Дано в следващите преходи времето да е много по-пролетно и благоразположено към вас:) !

с планината шега не бива, но ние все пак бяхме в Еленския балкан, който е по мек , а и месец март беше все пак. Но винаги човек трябва да има едно наум. А иначе всички се държаха стоически и ни беше забавно между другото.

Извинявам се за късния отговор. Просто рядко влизам в блога напоследък...
Благодаря за коментара!

Беше ми много интересно да разгледам снимките и да прочета твоето описание.
Поздрави!

я споменаваме тази разходка, особено като направим някой нов маршрут, който сме си харесали и в Гугъл Земя и предлагайки на нашите приятели се майтапим, то това ни остава :).