Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.05.2014 13:01 - ХАЙНРИХ ФОН КЛАЙСТ -лекция на доц.Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2469 Коментари: 0 Гласове:
0



    ХАЙНРИХ  ФОН  КЛАЙСТ/ 1777 - 1811/            

 

Живот и творчество: Той произхожда от старата немска аристокрация, в която ревностно се охраняват вековните войнски традиции. В духа на утвърдената фамилна традиция той се подготвя за кариера в пруската армия, но  през 1797 година отведнъж се отказва от войсковия живот, започва усърдно да  чете, навлиза уверено в литературата, заема се с издаването в Берлин на две, излизали последователно, литературни списания / отначало издава  “Ф е б”,  а  по-късно “ Б е р л и н с к и  в е ч е р е н  в е с т н и к”, които не успяват да се наложат в литературния живот на пруската столица.

  По традиция, която се установявя в Германия  през епохата на Просвещението сред немската интелигенция, Клайст се заема сам с образованието си. Той вярва във възможностите на разума и в податливостта на човека на самоусъвършенстване. Прочитът на трудовете на Кант го хвърля в отчаяние. Като тълкува по свой начин критицизма на Кант той констатира провала на човешката познавателна способност, невъзможността да се постигне истината и непроницаемоста на заобикалящия ни свят. Клайст избира скиталчеството, във физически и духовен план, изпада в дълбоки душевни кризи, връхлитан е често от атаките на физическото изтощение. Макар че се отвращава от чиновническата кариера, поради нуждата от средства, той сменя различни административни постове в Берлин/1804/ и Кьонигсберг /1805-1806/, но си остава убеден, че единственото достойно за него интелектуално призвание е литературата.

   Поражението на пруската армия при Йена/1806/ внася нови сътресения в живота му, зареждат се отново неуспехи. Тогава Клайст решава да се премести от Кьонигсберг в Дрезден, град с оживен интелектуален живот, където се надява да осъществи някои от своите литературни проекти. През 1808 година започва да издава с философа Адам Мюлер “списанието за изкуство” “Ф е б”, но това му начинание скоро се проваля.  Въстанието, което избухва в Австрия срещу тиранията на Наполеон, го изпълва с надежди и той навлиза устремно в политическите борби. По това време съчинява драмата “Битката при Арминий”, разпалваща войствен дух и омраза - единственият творчески неуспех на Клайст като драматург . Разгромът на въстанието в Австрия изчерпва патриотичния му ентусиазъм и проваля грандиозните му проекти в сферата на политиката.

   През 1809 година Клайст се установява в Берлин, влиза в кръга на Арним, Брентано и Фуке, които се опитват да възродят немския патриотичен дух и да подготвят народа за национално освободителна война. На следващата година той започва да издава ежедневника “Берлински вечерен вестник”, който просъществува кратко, тъй като издателят му е преследван злонамерено от цензурата и е общо взето скептично приет от берлинската младеж.. Обхванат от дълбоко отчаяние, съкрушен от подтискащата го равносметка, че се е провалил във всичките си житейски начинания Клайст се самоубива през 1811 година . Ненавиждан от Гьоте, който е раздразнен неприятно от творбите му, Клайст си умира неразбран и непризнат. Ще трябва да измине цял век, за да бъде допуснат  от литературните критици и историци сред голямото семейство на великите немски писатели.

..

Естетическите възгледи на  Клайст:. Макар че е тясно свързан с  творческите кръгове на романтгиците, трудно бихме открили в творчеството на  К л а й с т типично романтическите теми и нагласи. Това е един динамично еволюиращ интелект, който се озовава често в плен на своите фантазми, обзет е от неосъществимата амбиция да преодолее самотата си. Този немски писател е един от първите изследвачи на трагичната участ на човека, който живее във време, когато тя все още не се осъзнава така болезнено като неизбежна.

  След задълбочения му прочит на философските трактати на Кант и Фихте този самобитен творец, надарен с изтънчена интелектуална прозорливост,  стига до заключението, че същностното ядро на истината е непостижимо за човешкия разсъдък,т.е представата на човека за света е непоправимо изкривена.  Това заключение разколебава убедеността на Клайст, че русоисткия призив за постигане на душевна ведрост и щастие, чрез “живот в единение с природата”, може да възвърне изначалната човешка невинност.

   В едно кратко есе върху кукления театър, написано в края на живота му, Клайст пренася горчивите си размисли в полето на естетиката. Танцът на куклите е много по-грациозен от танцуването на който и да било жив актьор, тъй като се изплъзва от сковаващия надзор на рефлексията. По същия начин всяка по-пъргава дресирана мечка може да победи и най-изкусния фехтовач, тъй като животното действа доверявайки се изцяло на инстинктите си. Ако някой млад танцьор постигне в екзерсисите си непринудена грациозна поза, той не може да я постигне отново чрез съзнателно усилие. Според Клайст грацията е мимолетно неволно постижение, без намесата на съзнанието, и е постижима само от съзнанието с безкрайна мощ - Бога, или от механично задействаната кукла.

  Това поставяне под въпрос на възможностите на разсъдъчната логика е  изходна теоретична нагласа в много от фрагментите  на йенските романтици/ Фридрих Шлегел и Новалис/.   Клайст  на свой ред поставя под съмнение възможността усетът, зародил се отвъд пределите на съзнанието, да внесе увереност в интимния свят на човека. Това съмнение всъщност се заражда у него след разколебаването на увереността му, че истината е рационално постижима.

 Клайст като драматург: В първите творби за сцена на   К л а й с т , един  високоерудиран и безспорно самобитен представител на немската театрална школа лрез епохата на романтизма, откриваме заемки от ефектната поетика на сантименталната “фаталистична драма. Като драматург той често обсъжда на сцената възможностите на човека да се добере до истините чрез чувството и  езика.

   Изтъкнатата наша познавачка на немската литература Жана Николова-Гълъбова представя по следния начин драмите на Клайст в предговора на българското им издание: “В творбите си Клайст превъплътява неспокойните търсения на наболялата си душа, смелите набези на мисълта към установяваяне на безусловната истина, неутолимия копнеж по себеопределяне, свобода и всеобхватна обич, извисяването на патриотичното чувство в главна повеля на живота.  Той се себеутвърждава не толкова в смелия замах на фантазията, с който разгръща едно жизнено платно, колкото в преплетения и сложен драматизъм на душевния мир, на непреодолимите конфликти с един враждебен свят, пълен със заблуди и случайности: в произведенията на Клайст  сюжети, герои, обстановка се менят, в центъра на действието застават мъже или жени, но под всеки образ се крие драматичното “аз” на поета, неговата противоречива вътрешна същност, навсякъде се чувства една опната до скъсване струна, защото изводите водят почти винаги  над човешки обикновеното, в една свръхмащабна емоционална сфера на моралния ефект. Както всичко, което надхвърля обикновените граници на човешкия опит, в първия момент тя по-скоро стряска, отколкото привлича и покорява. Едва по-късно, след като се углъби човек в проблематиката на неговите герои, започва да разбира свръхмащабността на емоционалните им реакции, които се определят от свръхмащабността на конфликта, на дълбокото сътресение в търсенето на истината и правдата на чувството. Извънмащабността на развръзката може да се мери само с извънмащабността на вътрешната трагедия.”

    В комедията  “Счупената стомна”/ Der zerbrochene Krug/  съдията Адам  се опитва да прикрие чрез всички възможни изразни средства за изплъзване, заложени в езика, липсата на собствено достойнство и сериозното прегрешение, което е допуснал, когато е влязъл скришом, през нощта, в стаята на красивата Ева. “В центъра на действието стои селският съдия Адам, извършителят на деянието, който в същността си на съдия трябва да води процеса срещу себе си и макар много добре да знае кой е виновникът, гледа на всяка цена да стовари вината върху Рупрехт, годеника на Ева - започва анализа си на тази “селска комедия” от Клайст Жана Николова-Гълъбова. В самонадеяността си той отива толкова далеч, че в своята изолирана позиция се явява антагонист на всички…За да се измъкне от обвинението, той си послужва с цяла серия извъртания и лъжи, в които така се оплита, че изгубва контрола над езика си, непрекъснато прави гафове и сам започва да се издава. Постепенно Адам изгубва нервите си, изпада в противоречия, прекъсва свидетелите или не им дава възможност да се изкажат, така че все повече се превръща  в обект на пародийно изображение. Единствено неговата карикатурна личност, която и външно има прилика с дявола - той е куц, плешив, с разранена глава и обезобразено лице, страда от непрекъснато разстройство поради лакомията си, похотлив, лъжлив, нечист в помислите си, неизправен в служебните си задължения - носи хумористичното развитие на действието….Притиснат от фактите и показанията на свидетелите, Адам се заплита в мрежата на собствените си лъжи. Едно по едно обстоятелствата се изтръгват от неговата власт и вместо той да си играе с тях, те започват да си играят с него.”

   Следващите две драми на Клайст се оказват в своеобразна опозиция  чрез осмислянето на персонажите и представянето на епохите, в които се разполагат събитията, включени в тях  -  Пентезилея” и “Кетхен от Хайлброн” /Das Kathchen von Heilbronn/, написани към 1808 година. Кралицата на амазонките Пентезилея се влюбва в Ахил и е обикната от прославение ахейски герой. Победена, но пощадена от него в края на първия им двубой, тя го предизвиква на втори двубой, в който Ахил се оставя да бъде победен, защото  знае, че тя може да се омъжи само за онзи, когото е победила. Но Пентезилея, обзета от кръвопролитно опиянение, насъсква озверелите си кучета срещу   “победения” Ахил. Те го разкъсват, а тя го поглъща.

   Изградена върху “древногръцки” сюжет тази драма е предизвикателство спрямо класицистичните норми: в разработването на античната легенда авторът преднамерено въвежда варварски мотиви, нарушава мярата в анализа на душевните терзания, които се разрешават с отблъскващи кръвопролития. Гьоте е възмутен от своеволните нововъведения на младия самобитен драмописец в тази творба, която е приета възторжено от приятелите на Клайст.

    Жана Николова-Гълъбова в анализа си на “Пентезилея” насочва вниманието ни преди всичко към героинята, която според нея е “средището на действието и от нея получават смисъл и значение останалите действащи лица”: “Пентезилея е изтръгната от своята естествена съдба на жена с право на личен живот и погрешно отрича онова начало, което е нейна същина. Естественото й предназначение на жена трябва да отстъпи пред закона на амазонската държава, а той изключва любовта като свободна душевна проява.  По тоя начин амазонките не живеят чрез себе си, а чрез държавата и само чрез себеотричането могат да поддържат нейното съществование. От друга страна, законът накърнява светостта на правото за лично самоопределяне и тъкмо оттам произтича неустойчивостта на тяхната държава, защото в момента, когато започне да действа под напора на лично чувство, амазонката ще изневери на обективния  държавен закон.  Всеки опит за себенамиране там води към смъртта. Така пробуждането на любовта и себенамирането в най-висока степен застрашават съшествуването на амазонската държава, защото любовта е най-личната проява в живота на индивида, следователно и най-големият враг на едно общежитие, изградено върху обезличаването на душевния живот. Своята безпомощност да се бори с любовта държавата разкрива във вътрешното си устройство: в нея любовта няма достъп…Като амазонка Пентезилея не бива да търси избранника си, като свободно същество тя никога не би допуснала да я обладава друг освен този, когото обича. Своята любов към Ахил тя чувства като накърнение на общоприетия държавен ред и обратно, обективно валидния закон чувства като дръзка намеса в абсолютността на личния емоционален свят. Не Ахил, а тя самата е  драматичен противник на себе си. Душевният й конфликт е безизходен и само смъртта може да я изведе от него, но докато стигне до крайния предел, тя се люшка по извънмащабните прояви на “полуфурия” или “полуграция”.”

    Дъщерята на един занаятчия, красивата Кетхен, е предизвестена чрез съновидение, че ще се омъжи за граф  Ветер фон  Щрал. Подобно съновидение предупреждава  графа през същата нощ, че той ще се ожени за дъщерята на императора.  В края на множество перипетии става ясно, че Кетхен е незаконородената дъщеря на императора. Клайст признава, че е замислил тази драма като своеобразно продължение на “Пентезилея”. Главната героиня тук преодолява с лекота всички препятствия, обзета от странна сомнамбулна унесеност. Тя би могла да се приеме като сценична илюстрация на триумфа на любовта, в която няма нито съмнения, нито противоречия. Тук любовта внушава вътрешна сигурност и подхранва душевното спокойствие на чистосърдечната Кетхен. Като се подчинява сляпо на предначертаната й участ девойката успява по чудо да се спаси от трагичните терзания, които, според автора, са плод на проникналото в душата безпокойство.

   Според Жана Николова-Гълъбова “същината на красотата, която излъчва образът на Кетхен е изяснена от Клайст в статията му”Върху марионетния театър”: “ Душата е център и само  когато се следват нейните нашепвания, се постига пълна хармония. В тоя смисъл Кетхен противодейства на земното привличане като куклите. Като тях тя не познава притегателната сила на материята, защото силата, която я издига във висините, е по-голяма от притегателната сила на земята. Всяка проява на Кетхен е, по тази причина, красива и грациозна и тя в най-висока степен се явява въплъщение на идеала за калокагатията.”Тя е дете, създадено по божието желание”, защото разсъдъкът не е успял още да раздроби целостта на хармонията, но тъкмо поради тази нейна изключителна същина тя бива изведена извън измеренията на обикновения човек и действува като в приказка, като “ангел”….Във всички изпитания Кетхен проявява безусловността на своето безпогрешно чувство, следвайки несъзнателно неговите нашепвания. Само в отделни мигове - и то в състояние на сън  - тя прониква с взора си в тайнствената програмираност на своя живот. При пълно съзнание тайната остава заключена в сърцето й. Когато граф фон Щрал я запитва защо го следи така неотстъпно, тя му отговаря: “ Не зная”, но изпаднала в дълбок сън, му открива тайната на своята загадъчна всеотдайност. Кетхен не изминава път на вътрешно узряване и себенамиране - от начало до край тя остава вярна на чувството си. И за нея, и за граф фон Щрал, макар че той узрява по-късно за истината на сърцето си, животът се обезмисля, когато се разколебава увереността в любовта: “Живот без любов е смърт.”

  В “Пентезилея”, която можем да определим като митологична трагедия, невинността и девствеността се оказват заредени с невероятна разрушителна мощ.  В “Кетхен от  Хайлброн”, която бихме могли да дефинираме като средновековна мистерия, внушението, получено чрез съновидение, се оказва потвърдено от реалността след много премеждия, отредени от съдбата на двамата протагонисти.

  В най-известната драма на Клайст “Принц Фридрих фон Хомбург” /Prinz Friedrich von Homburg/1810/  едно съновидение се подлага на изпитание от реалността.  Обзет от сомнамбулни видения младият принц си изплита лавров венец в навечерието на битката при Фербелин. На другия ден, като нарушава заповедта на главнокомандващия, той вдига полка си в атака и извоюва победата, но е осъден на смърт заради неподчинение на заповедите на висшестоящите във войсковата йерархия. Гробът му е вече изкопан и той е обхванат от паническа тревога. Курфюрстът на Бранденбург му оставя сам да си избере наказанието, което заслужава. Принцът се признава за виновен и приема смъртта.  След като приема драговолно да се подчини на закона и доказва, че може да се владее с достойнсво пред ужаса от смъртта, принц фон Хомбург е помилван и драмата завършва с възторжена възхвала на пруския  войствен патриотичен дух.

  В тази драма Клайст успява да съчетае задълженията, наложени от държавата, със съкровените амбиции на отделната личност. Пречистен от героичното изпитание Принцът успява да осъществи синтеза, който не се удава на автора на драмата в реалния му живот: героят успява да отдаде на Държавата ентусиазмът, вярата и въодушевлението, които биха го погубили, ако останеха само негови лични амбиции. Жана Николова-Гълъбова е твърди, че “в патриотичната драма “Принц Фридрих фон Хомбург” Клайст се движи в кръга на Кантовите разбирания за закона, макар неговите схващания да се прехвърлят отчасти на друга плоскост”: “Според Кант нравственото действие не може да се определя от субективни правила, а от обективни норми  a priori, защото субективни принципи могат да направят едни щастливи, а други - нещастни. За Кант нравствено е това, което се определя от принципи, създадени от общото съзнание на цялото човечество. Неговите принципи са императивни и следват неумолимото  “т р я б в а”. За принц фон Хомбург законът няма отвлечеността на идея - за него той е нещо съвсем реално и неговата задължителност произтича от субективното чувство, а това води до своеволна намеса в хода на сражението. Със своя неустрашим устрем той допринася несъмнено за победата над шведите, обаче с преждевременната си намеса накърнява свещения закон на войната и превръща предварително обмисления план в произвол и игра на случая. Заслепен от блясъка на победата и съновиденията за щастие, принцът отначало не е в състояние да разбере подбудите на курфюрста, когато го осъжда на смърт. Вместо да търси вината в себе си, той я търси в курфюрста…Едва писмото на курфюрста, който го призовава сам да отсъди дали смъртната присъда е правилна, или не, го връща към неговото интелигиблено “аз”.  Поставен в ролята на съдия над себе си - а това значи отиндивидуализиране и  възтържествуване на обективно валидния закон на войната, - той бива изведен от сферата на личната заинтересованост и в него започва реакцията на вътрешното преображение. Чрез писмото на курфюрста той се издига до неговото държавническо становище.”

   В края на представянето на Клайст като драматург отново ще се позовем на меродавното заключение на нашата известна германистка Жана Николова-Гълъбова: “В развоя на немската драма Хайнрих фон Клайст отбелязва един нов етап с извеждането й в областта на реалните проблеми и трагичнви социални явления, без да скъса напълно с романтичните тенденции и склонността към философско-мистично осмисляне на концепциите за любовта, междучовешките отношения и търсенето на надземното като обединително звено между света на явленията и царството на идеите.  Раязработката на древни митове, приказни легенди и сюжети от миналото на Германия му дават възможност за още по-широко разгръщане на склонността  към сложно сплитане на събития и съдби. Литературно-исторически той стои на синора между класика и романтизъм, без обаче да се поддава на строга квалификация, тъй като налага на всичко отпечатъка на своята изключителна личност - не всякога хармонично отразена - и стои като изолирано явление.”

Клайст като новелист: През 1808 година Клайст написва новелата “Михаел Колхас”. Още в началото  й той представя търговеца на коне Колхас като “един от най-справедливите и същевременно най-страшните хора на своето време” и всички “щяха да славят паметта му, ако не беше прекалил с една своя добродетел, ако  чувството за справедливост не го беше направило разбойник и убиец”. Новелистът Клайст проследява в повествованието си как ревностната отдаденост на справедливостта може да превърне  човека в престъпник.

  Саксонският юнкер Венцел фон Тронка изнудва почтения гледач и търговец на коне да му заложи чифт врани коне, ако иска да получи пропуск за свободно пътуване из Бранденбургските земи. Той се държи като пълновластен господар пред търговеца, нагрубява го като безправен слуга, когато той не приема върнатите му след време изтощени кранти. Колхас подава жалба до съда в Саксония, но фон Тронка се възползва от висшите си покровителства и жалбата на търговеца е отхвърлена.  Когато той изповяда пред жена си, че “за да може да продължи занаята си, трябва да ми се въздаде справедливост” преданната му Лизбет решава да отиде при курфюрста в Берлин и да изложи жалбата на мъжа си. Жената на Колхас не успява да стигне до курфюрста. Един от стражите му й нанася тежък удар с пика в гърдите. Тя изпада в безсъзнание и скоро умира.

   Дълбоко покрусен Колхас, обзет от неизразимо отчаяние, решава сам да отвоюва справедливостта, събира банда от наемни разбойници и напада замъка на фон Тронка. Кроткият доскоро търговец на коне съставя “така нареченото  “Обръщение на Колхас”, в което призовава всички да не дават убежище на юнкера фон Тронка, с когото водел справедлива война…”. Като предводител на разбойниците, в търсенето на справедливост,  Колхас сее огън, опустошения, страх и   смърт.

  Междувременно обиденият търговец успява да спечели блатоволението на религиозния реформатор Мартин Лутер, който се застъпва за него пред курфюрста на Саксония. Курфюрстът го кани в Дрезден като му обещава да възобнови процеса  срещу фон Тронка и гарантира личната му свобода, въпреки незаконната му саморазправа. Съдебният спор е решен в полза на правдолюбивия търговец и той трябва да получи конете си такива каквито ги е предоставил на самозабравилия се юнкер. Но въпреки тържествените обещания на курфюрста,  Колхас е заловен от неприятелите му, които го обвиняват, че е избил техните другари. Курфюрстът на Бранденбург изисква да му върнат пленения конетърговец, защото само той може да го съди като негов поданик.

  Когато отвеждат провинилия се Колхас в Берлин,  той среща курфюрста на Саксония, който му обещава да го освободи, ако му даде подарения му от една стара циганка медалион. В него е  затворено предсказанието за бъдещето на саксонската династична фамилия. Но решеният да си отмъщава докрай честолюбив търговец  отказва да отстъпи медалиона на принца. В края “делото на Колхас се превръща във въпрос на цялата Свещена римска империя”, намесва се самият Император и търговеца е осъден на “смърт чрез обезглавяване с меч”.

  След като вече е спечелил делото срещу несправедливия похитител на конете му фон Тронка, Колхас приема спокойно присъдата. Изкачил се на скелето, построено за публичната му екзекуция, той вижда, че неговите врани коне са му върнати както той е настоявал. Оттам той съзира сред тълпата, събрала се да види посичането му, саксонския курфюрст: “Колхас свали медалиона от врата си, извади записката, разпечата я, прочете я и с поглед, втренчен в човека със сини и бели пера на шапката, у когото вече почнаха да се зараждат приятни надежди, я пъхна  в устата си и я погълна.”

  Курфюрстът на Саксония “загуби съзнание и падна в гърчове на земята”, а Колхас умира удовлетворен, че след толкова премеждия и мъки са му въздали справедливост. Честният човек, превърнал се в отчаяното  търсене на справедливост в престъпник, приема спокойно смъртта като заслужено изкупление за извършените от него престъпления в  трудното самоинициативно постигане на правдата.

     Приживе Клайст не получава обществено признание нито като драматург, нито като новелист. Едва в началото на нашия век той придобива славата на достоен образец за подражание от немските писатели. Неговият стегнат, точен и обективен стил впечатлява особено силно Франц Кафка,  който  цени високо умението на писателя Клайст “да охранява” самобитността и достойнството на своите персонажи. Клайст е особено привлекателен за модернистите със спокойния избор на самоубийството, към  който се насочват с достойнство  неговите персонажи, озовали се  в клопката на непреодолим конфликт, и самият той.

 



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075275
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031