Едно момиче ми даде една малка книжка на Надя Кехлибарева – “Светлината на миговете”, която грабна вниманието ми още от първите редове. Четяйки преживяванията на тази поетеса, която впоследствие разбрах, че не е вече между живите аз се оглеждах в нейната душа. Изведнъж ми стана близък човек, който никога не съм познавала и навярно няма и да позная. Но това не е истината. В действителност аз я познавам чрез нейното творчество, което е оставила на своите съвременници. Тази жена рисуваше в душата ми чрез дара на словото, давайки му израз в есетата и миниатюрите, в които споделяше своите търсения. Потърсих това книжле на пазара, но не успях да го намеря. Набрах някои неща, които са ме впечатлили. За този, който има желание да надникне в “Светлината на миговете” ето:

 

СВЕТЛИНАТА НА МИГОВЕТЕ

 

Ако случайно или нарочно притиснеш ухо към ръчния си часовник, ти ще чуеш как бие неговото метално малко сърце. Дали при това ще си спомниш, че всеки удар на часовниковото сърце отпраща в миналото по един миг в живота ти?

Какво представлява един миг? Една открадната целувка. Ах, каква светлина ме залива. Аз затварям очи, но тя прониква през кожата ми, запалва бузите ми, обгаря устните ми. Едно докосване превръща двама души в слънца.

Какво представлява един миг? Една ободрителна пееща дума, когато насреща ми пристъпва моето дете – вчера проходило. Земята не е устойчива под детските обувчици. Но аз протягам ръце – блясък е викът на радостта.

Какво представлява един миг? Едно дръвче, за пръв път вързало плод – зелена ябълка. Един завършен строеж – шестнайсет етажа от стъкло, в които се отразяват сънищата на цял един колектив архитекти. Един жест на танцьорката – черния лебед, намерила себе си.

Какво представлява един миг? Една възможност, страшна възможност психично болен човек да взриви планетата ни.

Какво представлява един миг? Една въздишка пред майчиния гроб. Една сълза. Едно хубаво решение, узряло макар и за двайсет години. Едно внезапно желание да подариш нещо на някого, да подариш живота си на някого. Колко мига ни остават още?

Докрай ще се изнижат миговете, разбира се. И натрупаната от тях светлина ще угасне. Но ти не мисли за края. Ти вземай светлина от всеки миг. Ти давай на всеки миг светлина. Светлината е самият живот. Само смъртта е мрак.

 

ОВОШКА

 

Най-сетне цъфна и дюлата в двора на архитекта. Другите дръвчета из близките дворове вече бяха съблекли пролетната си премяна. А дюлата се помайваше, последна се приготви за любовен празник, последна зачака златния дъжд на пчелите.

Единствено дърво в неголям двор, другарче на къщата. Цялото в ароматен сняг. Цялото – надежда за плод.

Минаваха съседи покрай оградата, рехава желаязна плетеница. Надничаха: забавила се беше дюлата, но ето, че сега... Бял облак е спрял в двора на архитекта. Бяло великолепие. Чудо.

А на крачка от дървото седеше снахата на архитекта. Седеше на сгъваем стол. Облягаше глава на облегалката и обръщаше лицето си към слънцето. Светлината слизаше по косата й, силно посивяла по слепоочията. Разливаше се по заобления корем под леката бяла дреха. На бял облак приличаше и снахата на архитекта. Спеше ли? Сънуваше ли, че нейният плод ще изпревари плодовете на дялата?

Жената може би не знаеше, че се е усмихнала. Не знаеше, че и тя се е превърнала в чудо.

 

ИЗ ПИСМО ДО ЕДИН ПРИЯТЕЛ

 

... Годините ме окастряха, както градинар окастря дървото. Променяха ме, както сезоните променят полето. Белязаха ме с печатите на болката. Но как се стига без нея до зрелостта? Сега, когато зрелостта трябва да е в сърцето ми, аз по-ясно бих ти отговорила на следващия въпрос: защо пиша.

Пиша, за да разказвам на хората за моя Черноморски край – там са детството и младостта ми. Горещо желая хората да научат колко хубав е моят пясъчен бряг. Той е познал гладни времена след тежка война, познал е надежди и плодове. Грее в нозете на синята вечност. Горещо желая хората да научат колко хубава е цялата ми страна, харизала ми живот и език. Искам да изтръгвам от същността си хлебни думи за много и много краища по земята: там, където човекът е засадил цвете или е пожънал жито, където е помилвал дете или е сторил друго добро... там се е докоснала до земята голяма красота.

Искам да разказвам на хората за човека, който хлопа по вратите на двайсет и първото столетие, който отключва вратите на космоса. Искам да говоря за обикновения човек – разкъсван между мечтата и мътната действителност, която мудно се очиства от горчивото. За обикновения човек, който дълго се труди и кратко празнува, който не мисли за себе си, а често се раздава на близки и далечни. За онзи съвсем обикновен човек, който сътворява човешкият свят.

Винаги ще искам хората да откриват свои вълнения в думите ми. Колкото повече хора се оглеждат в думите ми, толкова повече истина ще има в тях.

Но дните ми са по-малко от чудесата, които очакват отражение и песен...

 

УПОЕНИЕ

 

Щом слънцето потъна в далечната прашилка и народното празненство започна. Народният певец влезе в кръга на слушателите. Гладки – скулите му лъщяха. Имаше ли възраст? Като подви коляно и отметна гъвкава шия, той притисна с две ръце старинен музикален инструмент към гърдите си. И задърпа струните.

Разбрах, че забрави къде се намира. Забол очи в небето, той извика първата си дума. Втората. И заговори по-бързо...

Наклоних се към преводачката. Но колкото и да беше опитна, тя не сварваше да преведе всичко.

- Ще разказвам за красотата – викаше певецът. – Денем ме възпира слънцето. Брат на огъня е слънцето на Сенегал. То не оставя хората да проследяват думите ми. Но дойде ли нощта... Ах, сестра на черния певец е нощта. Аз се сливам с косите й. Тук съм, а ме няма. Вече никой не вижда обикновеното ми лице, кривите ми пръсти. Само думите ми за красота чува... И аз пращам първата си птица от думи – да лети, да кръжи. Как светят крилете й. Платнени са крилете на лодките ни, приятели мои. Безподобни риболовци са черните синове на Сенегал... И аз хвърлям към вас първата своя звезда от думи, приятели мои. Как сияе звездата. Как ви галят и разхлаждат лъчите й, по зелени от камъка на радостта, от малахита. Звездата гледайте. Тя и занапред ще приучава черния човек да ходи с вдигната глава... И аз пращам към вас своето първо нощно слънце, приятели мои. Слънце трябва да носят в телата си черните хора. Защо не носят слънце хората по цялата земя? Ах, слънце е красотата. Двойница е на огъня. Без нея и портокалът, и животът загубват уханието си...

 

СЛЪНЦЕТО НА ДОРА ГАБЕ

 

Сърцето й разтваря насреща ми една от вратите си. И аз чувам едни от най-дълбоките му гласове – не си отивай, слънце, не бързай да угасиш топлите багри на живота, ненаситен е човекът на светлина и хубост! Затаявам дъх пред това голямо признание, занемявам пред тези уж обикновени думи, намерени от поета. И тревожно усещам, че техният смисъл ще ме пронизва все по-остро с всяка отминаваща година, а след години – с всеки отминаващ, залязващ ден. Почакай слънце...

После се връща детството ми. И тя е малко момиче като мен. Взира се в калинката, на която дъждът се заканва да измие шареното от крилцата. С цъфнало дърво разговаря.

В моите спомени тя още няма име. Само ме люлее с приспивките на мама и вика звезда до възглавницата.

В моите спомени тя няма лице. Слива се с мама, първа обич на хората. След време в душата ми влязоха и други стихове. Нахлуха Ботев, Багряна, Вапцаров. Разположиха се стари и нови поети от чужди земи, престанали да бъдат чужди. Отдавна ми се струва: човешката душа прилича на чудна къща с безброй чардаци, стаи, долапи и ракли. И навред из къщата – скътани съкровища: цвете, калинка, стих, къс небе. В най-писаната ракла са радостите от детството.

Чувството ми към нея растеше със самата мен. Вече зная името й, лицето й, всичките й книги. И повтарям стиховете й пред дъщеря си. Сянка едрее на стената. Току-виж: стигнала тавана, както в онези Бабини приказки, които Дора Габе ми е разказвала с някогашната млада и розова мамина уста...

Има мигове, когато ме изпълва странна вяра – слънцето няма да си отиде. Истинският поет не си отива.

 

ПРЕМЪЛЧАВАНО ЖЕЛАНИЕ

 

Бих искала някой да отвори книга, написана от мен и да се изненада: чакай – и друг е стоял в автобус, в поща, в завод или просто у дома си и се е измъчвал от моите ужасно заплетени тревоги...

Бих искала някой да разлисти страници, по които съм оставила от чувствата и мислите си и да каже: гледай – и друг се е връщал замаян от работа, огъвал е рамене под моята умора. И друг е страдал от моите колебания, дошли заедно с умората. Разболявал се е...

Бих искала някой да надникне из интимните ми владения, скрити зад думите и да открие: виж и друг е изпитвал моя глад за сговорчивост, моя глад за топлота. И си е давал сметка, че както слепецът се обляга на тоягата си, така се облягаме ние на мечтата. И на великата надежда, че подпомагана от нас, мечтата ще се сбъдне...

Много бих искала някой, който никога не ме е срещал, който не е подозирал, че съществувам, да усети, че се причислява към приятелите ми. Това би мотивирало, би подкрепило чудноватия ми стремеж да отразявам себе си – непртенциозно огледалце – своя съвременник. Това би защитило прищявката ми да хвърлям – макар и тънък – мост между себе си и чуждата печал, чуждата самота. Това би оправдало дългия ми писателски труд.

 

ЕСЕННО ЛИСТО

 

Студен дъжд се е излял през нощта. Плакали са прозорци, перила. Мокри са улиците. Целият град е пронизан от мокрота. Целият град е сив, потъмнял. И небето не иска да се избистри.

Слизам по стръмния тротоар. Разминавам се със забързани хора. Сякаш и човешките погледи са потъмнели. Угасени, уличните лампи се крепят на високите си, лъснали от дъжда стълбове. И приличат на помръзнали, закъснели със своето тръгване на юг щъркели. Злосторник е изскубнал крилете им.

После виждам златно листо. Трепери на голия клон листото – златно сърце, дребно златно птиче, което се кани да отлети. Но по-напред желае да го забележа, желае да ми каже за последен път нещо хубаво.

- Когато няма да съм тук, когато и аз няма да съм тук... вие, хората, ще трябва в самите себе си да търсите светлина – убеждава ме листото. – Лесно ще се изтърколи зимата, щом просветват топло за теб очите на някого, който ти е скъп... който ти е скъп.

 

УБЕЖДЕНИЕ

 

Временното в делника ни? Яловата амбиция – сестра на завистта. Дебелоглавието, духовната слепота и глухота. Прохождането с лактите напред, лакомията... Все подтискващи към иронична усмивка, но и към тъжна мисъл вредители на дарбата и творчеството.

Временното в литературата ни, в живописта, в музиката? Празнословието. Външният блясък. Модните отправни точки, течения, увлечения – пратена от ветровете енергия, която ражда дребен недоносен плод.

Временното в политическия въздух, който дишаме? Опитите на един или друг диктатор да подражава на лудия Адолф в изтребването на хора и народи. Опитите на един или друг самозванец да отсече ръцете на Революцията, която върви с червено знаме по планетата. Заплахите на един или друг политически актьор да разруши света.

Трайното във времето ни? Стремежът на дървото да се издига към слънцето.

Майчината гръд, която откърмя наследник. Жаждата на човек да се осъществява чрез радостен труд. Неутолимата жажда на човек да осигурява по-богати на радост и мъдрост часове не толкова за себе си, колкото за своите деца.

Стъпките на Революцията.

Мечтата. Упоритата вяра на мнозина, че мечтата ще стане действителност. И ще събуди нова мечта.

 

НАЙ-ВАЖНОТО

 

Търся думи за светлината на миговете. За какво ли само не ми се иска да разказвам? Миг. И блясва капка върху сърцето на роза след дъжд. А немирник се улавя за голямата ръка на баща си, опитва се да крачи с големи крачки към детската си градина. Миг. И заглавие от страница на вестник ме блъсва като нелеп юмрук. А птичи глас изгрява в лятна градина – внезапна златна жичка сред зелено кадифе. Един-единствен миг. И бай Лука бургазлията, бригадир на бетонджии, ми доверява: душата си не вграждаш ли в строежа, зарежи я тогава нашата работа... А далечен залив пламва от огъня на утрото.

Някога придружавах баба си на пазар. Примамваха ме печена тиква, и гривна от пъстри стъкълца, и захаросана ябълка. Но баба повтаряше: човек не може всичко да купи.

Аз си повтарям сега: човек не може всичко да разкаже. Миг е и човекът. Но той е длъжен да посочва чрез краткия си разказ най-важното за нас, хората: живот с много обич ни трябва, с много жажда по хубостта.

За да се разгаря по-топло, по-топло светлината на миговете...

Благодаря ти, че ми отвори вратата на този свят, Звездичка!

в тях Прашинка. И ме докосна невероятният поглед на тази жена, може би защото и мен ме вълнуват същите неща, затова я почувствах близка. Радвам се, че ги оценяваш!

Страхотно откритие за ман е тази писателка!!!

И за мен беше такова, когато я прочетох :). И много ме впечатли тази жена, защото я почувствах близо до моята същност.