/част I/
Ще споделя мисли, преживявания и снимки, в едно невероятно красиво за мен пътуване, в което се сбъдна една моя малка мечта, а също така и един новогодишен късмет. Интересно нещо са мечтите... Замислих се как се ражда една мечта. Моята се роди от един документален филм, който гледах по БТВ неотдавна. Видях една красиво място и пожелах да го посетя. Не мислех, че това ще стане толкова скоро във времето. Благодарна съм на човека, който направи възможна моята мечта, а и не само човек съдейства в сбъдването на мечтите... Но раждането на една мечта е свързано на първо място с това да успееш да я видиш някъде там, където те очаква тя, да я пожелаеш много силно и да се надяваш, че нейното сбъдване ще те приближи в един щастлив за теб момент. Може би това става понякога неочаквано, както идват и хубавите неща в нашия живот. Но мечтите са хубаво нещо. Те дават крила и те понасят в различно време и пространство. Носят различно усещане и ухание. Хранят душата ти. Но няма да се разпростирам в размисли за мечтите, а само да споделя, че една от моите мечти беше да посетя Триград. И явно толкова съм я пожелала, че за Нова година написах 16 късмета, от които единия беше: “Триград, Триград – космически град с пещери и планини ти посети” и взе, че се падна точно на мен. Странна работа... Пътуването, което предприехме през празничните почивни дни имаше за цел да посетим Родопите. Аз за първи път се срещнах с тази мистична планина и останах очарована. Различна от досега посещаваните – Стара планина и Пирин. Радвам се, че се докоснах до тази магия и че пътя ни минаваше през много живописни местенца. Не липсваха и изненади, както приятни, така и не толкова особено приятни. Но как иначе да запомниш една екскурзия, ако в нея няма емоции, няма наситени преживявания, които сами да говорят за себе си след време. Крайната цел на пътуването беше Триград. Предварително направих проучване на района в нета и малко преди да заминем започнах да търся и места за преспиване. Въпреки, че бях извадила много места за настаняване стана така, че ударих на камък. Всичко в Триград беше заето. Тук там беше останала по някоя 2-ка, но нас не ни устройваше такъв вариант. Затова започнах да оглеждам по карта селцата в близост до Триград и успях да резервирам места в Мугла. Видях, че беше близо до Триград, но нали нямам навик да питам за подробности, а карам нещата повече по същество, какво се оказа в един момент като наближихме Тешел и питахме как да стигнем до Мугла. Оказа се, че няма директен път от Триград до Мугла, а трябва да заобиколим минавайки през Смолян. А това си е доста дълъг и неефективен път. И така започнахме да питаме за квартира на място в Триград. Оказа се, че в една къща цяла група е отказала резервация, която е направила от преди 10 дена. Това беше наистина много добра новина, при положение, че къщите бяха резервирани предварително и не се намираха свободни стаи. Къщата също беше много приятна изненада за нас. Тя дори не беше обявена в Интернет, но толкова ни хареса. Посрещнаха ни мило и ни настаниха в 2 стаи. Къщата беше построена на канара. За първи път виждах скалата да бъде зид в къща, т.е. тя беше част от нея. Аранжировката е невероятна – естествена скала като имаше и едно колело на живота с интересно послание. Стаите бяха чисти, светли, приветливи. Имаше електрическа печка и телевизор. Много приятна обстановка. Освен така на първи етаж имаше и механа, където можеш да хапнеш нещо, което сами си си приготвил или да си поръчаш и на хазяйката. В камината горят дръвца. Създава топлина и уют. 


              










На другата сутрин така се увлякохме в разговори, че докато погледнем часовниците станало 11 часа. А нашите намерения бяха да отидем до Ягодинската пещера като минем през маркираната екопътека. Нямахме голям опит в преходите, защото по първоначални планове искахме да посетим и пещерата Дяволското гърло и да отпътуваме за някое следващо попътно селце. Но човек крои планове, които се осуетяват. Така, че си взехме довиждане със хазяйката, освобождавайки стаите, спряхме колата на паркинга пред хижа “Триградски скали” и поехме по живописната пътека за с.Ягодино и след това за Ягодинската пещера. За мен беше предизвикателство също така този преход, защото самата аз не бях сигурна в своите сили, дали щях да издържа, дали нямаше да ме боли глезена, който все още мажех с мазило, тъй като оздравяването му се проточи изключително бавно. Но Слава Богу аз издържах на натоварването без да куцам или да ме заболи крака за което бях безкрайно благодарна. По проучване в нета прехода трябваше да трае 2,5 часа, но ние се движихме спокойно, без да бързаме, разглеждайки местните забележителности и скалистия район и поглъщайки жадно красотите и цветовете, които се разкриваха пред очите ни. Беше ни много забавно и се забавлявахме ходейки. 



Само в началото имаше по-стръмна пътечка, която изкачихме бързо и след това следваше черен път, който минаваше през горичка. Полянки се сменяха и радваха сетивата ни. Но снимките могат да покажат само част от тази красота, с която се сблъскахме в Западни Родопи. 











А и пътеката така се извиваше на места, че пътя за колите, който водеше към пещерата едвам се процеждаше в далечината  през гъстата растителност. 



А гората крие толкова красиви местенца, които са като скрити съкровища, за тези които ги откриват и им доставят искрена радост при сблъсъка си с тях. Така открихме едно паднало дърво, което служеше перфектно като люлка. Много интересни почви съзирахме, градинка с лилави минзухари, суха река, която беше направила невероятно красиви издълбавания и форми в скалите, обрасли с бръшлян и разнообразна растителност. 
              
Каква беше изненадата като стигнахме Ягодинската пещера. След стръмната и живописна извиваща се пътечка се сбъскахме с тълпи от хора и задръстване от коли. Гледката беше много комерсиална и грозна, но кой ме пита мен какво мисля по въпроса. Просто споделям контрастите, които се разкриха през очите ми. Естествено, че пътя се оказа много по дълъг от 2 часа и половина. И като пристигнахме трябваше да изчакаме 30-тина минути, защото в пещерата се влизаше на кръгъл час. През целият ни преход времето беше приказка – слънчево и топло. Може би поради тази причина тръгнахме и като на гости в планината. Взехме най оскъдните неща по пътя, за да не ни тежи багажа, нали бяхме тръгнали на разходка. Но тя планината както забелязахме впоследствие ни даваше своите ценни уроци.
Ягодинската пещера е невероятно красива и богата на подземни и скални образования – сталактити, сталагмити, сталактони, така наречените – драперии, леопардова кожа, перли и множество причудливи образувания, които имат различни изражения и образи. 












              


Можеш да различиш Девата с младенеца, родопска булка с младоженеца и множество други фигури стига да имаш време да се съсредоточиш в наблюдението. Неудобството при нас беше, че прехода през пещерата е около 1 км. А групата е многолюдна и се върви сравнително бързо и човек няма време да се задълбочи в разглеждане на подробности. Но определено си заслужава. И екскурзовода е много приятен човек с чувство за хумор. Постоянно задаваше въпросчета като на отговорилите подаряваше и календарче. В пещерата има и специална ритуална зала и традиция за посрещане на Новата година с новогодишна елха и наздравици. На излизане от пещерата констатирахме, че вали дъжд. А ние оставихме в колата дебелите якета, дъждобран, чадъри, планински обувки... Да аз нали казах, тръгнали като на гости. Да ама планината не пита, а направо действа. В това е и силата й. И човек наблюдава, мокри се и си взема поука за следващия път. Бяхме единствените, които поехме по обратния път по стръмната пътечка. Но този път бяхме много по концентрирани и успяхме да се предвижим по бързо до село Ягодина. Но вече бяхме и мокрички. Попитахме за свободни места в два семейни хотела тук, но всичко беше заето. Така, че момчето, което беше с нас реши да се върне по екопътеката за колата и да дойде да ни прибере – двете грации :). Нямахме и голям избор. Нито имахме и места за спане за 2-рата вечер. Поръчахме си по един чай и зачакахме. По едно време дойдоха 2 момчета да питат за свободни стаи и ние нали сме услужливи им казахме за нашата хазяйка в която преспахме предишната вечер. Интересно се получи, че ние самите още нямахме места, а упътвахме непознатите момчета, които си търсеха стая с 4-ка. Помолихме ги да ни вземат с тях до Триград и така се сместихме 4 момичета на задната седалка. Но за съжаление стаите вече бяха заети, а беше останала само една тройка. Тях не ги удовлетворяваше този вариант и така ние пак се озовахме в същата вила, без дори и да сме предполагали. Само, че този път стаята беше в предверието на хазяите и беше по домашна, а не толкова впечатляваща, както стаите в които преспахме предната вечер. Но по важното беше, че и тази вечер си намерихме подслон и беше промислено за нашето преспиване. Така се зарадвахме на тази възможност, а и хазяйката и тя ни се зарадва. Много топли хора и топло посрещане. Та това си беше интересно преживяване с приключенска нотка при това. Но тук спирам, че стана много дълго...
А Триградското ждрeло е едно много живописно място, което те оставя без дъх или по точно без врат взирайки се постоянно нагоре, вперил поглед в назъбените скални повърхности и множеството дупки набраздили скалите в този регион.