Тук ще пусна останалата част от стихотворенията на Виолета Христова, които ме заинтригуваха.


Животът е жив!
И си носи в сърцето утехата.
Уморен от любов
и жаден до края за нея,
има корен за всичко
и лекува дори неспасимото,
без което не дишаш,
нищо дори не усещаш.
И събарям нощта,
а край мене политат уплашени,
нощни птици със тъмни пера,
нощни думи
и съмва донякъде...
И разсънен от толкова мрак,
се събужда с душа на кокиче
и с глава върху белия сняг –
пак живот,
но различен. 


                       на Д. Бърдарев
Не съм се борила с планината.
Само тихо я преживях.
Само минах през нея
някак...
като вятър и като сняг.
От ръката й пих утеха
и захвърлих във пропастта
страховете си като ехо.
И се върнах като река.
И пониквах,
и се надвиквах...
а от стръмното губих дъх.
Слизах по-бързо и от бързей
и настръхвах докрай
като мъх...
А очите ми не пропуснаха
нито ъгълче от това
божие подножие,
наречено Планина. 


Дай ми свободата
да не поглеждам назад,
да не ровя в замръзналите коренища!
Няма нищо,
което да стопли ръцете
и тази душа. 

Светъл дим се кълби -
душата избира убежище.
И извира от пръстите музика
като вода.
Откъде свобода
да избягам от тези мрежи 
и от злите решетки,
с които пристига дъжда?

Скитам наоколо -
хан за замръкнали пътници,
само купчина думи насън
и гора от ръце... 

Свободата не е
порасналото дете,
а другото,
дето спи под сърцето -
неродено.
И още расте.


Отдавна не съм съчинявала
нещо толкова важно,
сякаш самото небе
ми даде от знаците си:
облак бездънен през рамото,
малко от шареното или от ясното...
И роднини ми стават
дори планините,
заради тази твоя любов към изкачването...
Не съм те живяла преди
и не искам
да се разминем като невярващи.
В мене се слиза насън
и завинаги,
с тебе се тръгва на глас и навсякъде.
Искам през идващите години
ти да си с мене,
а не очакването. 


НА ЗАВОЯ

И на този късен завой
любовта е сляпа неделя.
Стискам очи и попадам
право в средата.
Ти ме поглъщаш бавно
и споделяш
с мене
остатъка от душата си.

А ръми. И се губят наоколо дните,
светло звучат,
но после отнася ги вятърът.
И на този завой
не е късно да отлитнеш
като есенен лист,
внезапно превърнат във злато...

Но ми казваш сега,
че лицето ми имало смисъл.
А пък мислех, че вече очите ми са угаснали...
И всяка сутрин искам да те попитам:
С какво се пълни
огромната стомна на щастието?


Лека нощ!
И се сливат нещата.
Пак чувам предишен звук.
Колко дълго отивам нататък,
и за малко минавам оттук.

Искам сутрин да чувам гласа ти,
а вечер с това да заспивам.
И когато приижда сънят –
като тебе да ми отива.

Пак да влиза среднощният хор,
да изгряват свенливи люляци,
да говоря със същите хора,
да слънчасвам от щастие
в думите...

Искам още и още да мога,
да затворя очи и да мисля,
че животът е празничен огън
и се случва наистина.


Да – това ми е новата мисъл.
С нея ставам
и я преглъщам.
Колко дълго не съм си писала
и отдавна
не съм се връщала.
Е, понякога се сбогувах
с очевидното равновесие...
И прощавах, и съществувах
все над пропасти и над есени.

Да ми дойде отново лятото,
слънчев цвят да изгрее в тъмното
и със огън да ме бележи,
че съм негова чак до дъното...
И да сложи във ред нещата ми –
тези къщички неспасяеми,
пак да седна на стъпалата
и ще гледам докрая залеза.