"Душата ми е пълна днеска с гости,
дошли от всеки край, по всеки друм.
Пируват те и вдигат весел шум
и гладно глождят тръпните ми кости.
Със себе си не съм аз нивга сам.
Все хлопа някой в моята врата:
ту честолюбието, ту пък гордостта,
ту моят в слава преоблечен срам.

И аз беседвам и се услаждавам
от всяка ласка, казана от тях,
и толкоз мил ми става всеки грях,
че да си иде веч не го оставям.

А щом сънят над мойте гости слезе,
и те заспят, и стихне всеки звук,
аз чувствувам, че иде Някой Друг
и хлопа на вратата, за да влезе.

Той стъпва тихо като светлината,
която след нощта разгонва мрака.
Усещам Го, как търпеливо чака
да Му отворя моята врата.

Поканя ли Го, Той отстъпва в миг,
и моята почуда е голяма.
А Той шепти: “За Мен тук място няма!” —
и ме напуща със печален лик. "

от Архимандрит Серафим (Алексиев)