Израстна цвете синеоко,
високо горе в планината,
от слънцето погалвано,
в скалата вплело корен,
диво и красиво,
в естествена среда.

И радост за окото беше,
но слънцето така припичаше,
че скоро цветето помръкна,
с повехнало стъбло.

О, мило самородно цвете,
защо си тъжно ти сега?
Виж вятъра, той гали
нежно цветовете,
какво ти липсва в този час?

Посърналото цвете отговори:
“Аз малко съм и нежно цвете.
Но жаждата изгаря ме сега.
В очакване съм на дъжда
да напои напуканата ми земя.”

Таз въздишка се изтръгна
от наранената душа,
разчувства се дъжда
и се изля от небеса.

В миг всичко преобрази се,
планината засия,
окъпана и ведра,
над нея заблестя дъга.

Учудено и ококорено,
невярващото цветенце се потопи,
в тази еуфория,
на радост и сбъднати мечти. 

         

за снимките на цветята, които тя много обича и често публикува адреси на сайтове в нейния блог :))). Та така и аз се сдобих с тези планински цветя :).

Един от любимите ми сайтове ...
И аз много обичам мъничките цветенца на планината ... освен всички други де. :))))
Виж и тези, които пък изрових вчера: http://esme.blog.bg/viewpost.php?id=34836

Ти откриваш истински съкровища :))).

и огън от Огнената....:)
чудесна комбинация!

мисля, че си много близо до истината :))).
Това стихотворение е и образ на живота донякъде, така, както съм го видяла през моите очи :))).
Човек има нужда не само да бъде погалван от нежните лъчи на Слънцето и косите му да бъдат разпилявани от волния вятър, но той има крещяща нужда да бъде напояван от Любовта... И именно тогава той открива истинското си аз :))), кой е той самият всъщност и се учи да плува в пълнотата на Живота и го прави много успешно между впрочем :))). Ех, как го обичам това плуване :))).