По повод на трагедиите, на които станахме свидетели пряко или непряко напоследък се замислям дали човек се е научил да цени живота си на първо място, а след това и живота на хората, които са покрай него всеки ден. Сякаш напоследък човекът е станал много по муден по съвест и съзнанието му лека полека се приспива все по дълбоко и по дълбоко. И в един момент той се превръща с безсмислен, безсърдечен, безразсъден, който вечно бърза, много рядко се оглежда около себе си и изпуска съществени подробности.
Много сутрини наред отивайки на работа се възмущавам на родители – майки или бащи, водещи своите малки деца под ръка и бързащи да пресекат на червена светлина на светофара, за да не изпуснат трамвая на отсрещната спирка. Що за безумство питам аз, да спечеля една – две минути, а да загубя един или два живота. Колко струва един човешки живот? Задават ли си го този въпрос тези вечно бързащи хора, които не съзнават, че и чрез своя личен пример водят и децата си в път на погибел. В този капан попадат и немалко хора напоследък, много от които са и невинни жертви, поради неразумността на други.
А и се чудя на някои баби, които едвам куцукат с бастун под ръка, а са тръгнали да пресичат точно пред минаващия трамвай, без да се съобразят с неговото предимство, като мотива навярно отново е бързане. И закъде ли се е разбързала тази бабичка? И без това е в края на годините си, а уж белите коси били признак на помъдряване! Къде ти е мъдростта бабо? Или къде ти е мъдростта на теб майко, повела своята красива сладурана право срещу свирепо и бързо свистящите автомобили? Направо съм в недоумение от тези постъпки и какво ми остава освен да поклатя неодобрително глава, да се разгневя на ум на тази неразумност и нищо повече.
Човек сам е господар на живота си и ако не се научи да го цени, то безмилостната касапница по нашите улици ще продължи, сякаш сме на бойно поле в мирно време!