Зависим ли е човек от себе си? Аз мисля, че да и то до голяма степен. Човек е зависим от погледа си върху нещата в този живот – малки или големи, значими или маловажни.
Дали човек може да има бистър поглед във всеки един момент? Ами може би да, но по скоро – не. Случва се така, че излиза силен вятър и така, буйно се завихря покрай теб, че в миг окото ти се напрашва и ти ставаш непълноценен във виждането си. Виждаш, ама окото ти все пак е присвито и вижда част от действителността. 
Понякога тази действителност се изкривява все едно я поглеждаш през криво огледало. И то не защото действителността е крива, а защото ти така поглеждаш на нея в един момент. Ха? Ами сега... Изниква въпроса: “Какво става след това?”. Хмм... Ще каже някой. Интересен въпрос си задаваш. Ами отговора е процес в теб, който откриваш след лутане в тъмното. Когато гледаш с едно око ти не можеш да обхванеш всичко около теб в пълнота или една голяма част от нещата остават скрити... И започва едно напъване... Но къде може да те отведе то? Ами зависи от гледната точка? Но много често човек се озовава на места, които не е пожелавал, места, за които дори не си е помислял, тъй като те са забулени в скръб и тъга. Отпива от чашата на самоосъждението. А когато човек види себе си през погледа на вината, тогава действителността му става страшна. В един момент той може да загуби интерес към неща, които е обикнал, може да загуби интерес към живота като цяло, да няма мир в себе си и скръб да дълбае в сърцето му. И колкото и да се мъчи да гребе, той в действителност започва да потъва все по-надълбоко и по надълбоко. И безизходицата започва да го обгражда, тъгата помрачава съзнанието му. Въпреки, че човек знае, че това за момента е неговия изкривен поглед и че е временно това състояние, но то така го изцежда, че самия човек започва да се чуди – тава аз ли съм в действителност или някои мой мрачен призрак, дошъл от дълбините на мрака. Но човек сам материализира страховете си и те в един момент го нападат като грабливи птици и започват да си вземат своето. Те са хищни, омършавели и гладни и така налитат на човешко месо. И започват да се хранят от плътта му, а той започва да линее и да търси лек за душата си. Мята се в болки и ридае по отворените рани. Търси лековития мехлем, но не може да го намери. И като се вижда в това състояние, той не може в един момент да се гледа и търси къде да се скрие. Да се скрие от приятелския поглед понякога.
Колко е измамно и до каква степен заблуждава болният поглед? И защо трябва да се крие? Ако някой точно в този момент е протегнал ръка към теб, как би могъл да я видиш, ако си скрит? Слава Богу, че не успяваме да се скрием, но и в дън земя ни намира любовта, слънцето пробива в един момент мрачната завеса на страха и влива надежда и топлина, очакване и желание, красота и живот. ЖИВОТ! Каква магична дума. Да усещаш живота със всяка една част от себе си и да се наслаждаваш на този дар, да му се усмихваш и да мяташ за приятелски поздрав. 
Да копнееш да се изпълниш отново с тръпка и копнеж за живот. Няма по хубаво желание от това за една човешка душа :))).