Днес си мислих за музиката по повод на това, което си бяхме пуснали в офиса. Колежката ми много хареса една песен и реши да изтегли целия албум на един рок певец. Но странно, че тази музика не ме вдъхнови, аз дори сякаш не я забелязвах в един момент. Понасях я на слушане все пак, но тя не успяваше да влезе вътре в мен, да се влее в естеството ми. И изразих желание да си пуснем нещо, което наистина да ме зарадва, което да ми харесва и да ме изпълва с нещо живо, нещо, което не е без значение за мен :). 

И като се замислих в този момент за музиката и нейното въздействие в живота на човек в сетивата ми просветна една картина от следните образи:

Когато човек се намира в дома си, се чувства удобно и уютно. Така е и с музиката, която прониква в душата му, която го държи под напрежение, която се разлива в него самия и е наслада за душата му. Той й се отдава в един момент, така, както спокойно може да се отпусне в семейното огнище, така да се отпусне и на вълните на любимата си музика. Тя да се потопи някъде дълбоко в него и да стане част от същността му. Това се нарича блаженство или върховно преживяване, когато музиката може да те разчувства или да ти бъде муза, която те кара да се понесеш в танц, танц, в който душата ти се потапя в нежността и ефирността на вълшебните звуци.

А съм виждала и хора, които обикалят около високите зидове и се мъчат да надникнат, за да съзрат какво се крие зад тях. Но странното е, че не успяват. Зида е толкова висок, че се явява непреодолимата преграда за неговите сетива. Така е и с музиката, която остава вън от нас, която можем да понесем, но някак си се насилваме да я слушаме в дадения момент. Мъчим се да я усетим, но тя сякаш минава крадешком покрай нас и се изнизва като сляпа баба. И ние оставаме празни в този момент, неудовлетворени, че не сме успели да открием своя дом и за сетен път обикаляме покрай някоя ограда с намерението това да се окаже заветното място, за което копнее душата ни. Но уви...

А има и случай, когато се озоваваме пред пропаст, когато няма мост, по който да преминем на отсрещната страна. Реката е мътна, потъмняла и дива и завлича всичко след себе си. И ти търсиш брод и не успяваш да се добереш до отсрещния бряг, който като мираж примамва погледа ти. Оставаш сред пустотата, сред вихъра и развълнуваността и един натрапчив глас крещи в твоята вътрешност: “Ти си обречен. За теб няма път напред”. Така е и с музиката, която, ни изкарва от нерви, за която по никакъв начин не искаме да отворим ушите си, за да чуеш това, което тя носи като дух и поражение вътре в нас. Да, тя ни се струва толкова грозна и агресивна, че в един момент започваме да сменяме песен след песен докато не завъртим копчето и не изключим уредбата, защото не можем да издържим този тормоз. Не можем да допуснем да бъдем пленници, защото духът ни се бунтува вътре в нас и среща отпората на пошлата музика, която идва и се излива като ураганен дъжд. И предпочитаме тишината пред заместителя и ментето, което ти се предлага точно в този момент.

Важен е избора все пак. И това, човек да бъде удовлетворен от своя избор, в случая да слуша любимата си музика и да се наслаждава душата му, да си почива с нея, да се втурва с нея, да се понася на крилете, на които тя го въздига, тази, която го омагьосва понякога :).