Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.11.2006 21:15 - Посветено на Иво Андрич – част 2
Автор: zvezdichka Категория: Лични дневници   
Прочетен: 734 Коментари: 0 Гласове:
0



Продължавам да публикувам пасажи от книгата “Ех Ponto” на сръбския писател Иво Андрич.

“Книгите са добри, дано и хората да са добри, но много по-приятно ми е да гледам как вали дъждът. В отношението ми към явленията в природата няма нищо от отношенията между хората, ни притеснение, ни съображения, ни дребнавост. Аз потъвам в тях и едновременно ги попивам в себе си.
Всеки гръм има ехо в мен, всяка тишина намира своето място в мен, както всички ветрове — своите поля и всички мъгли — своите проходи.
Тежат ми хората с тяхната суровост и подлост, ветровете са мои приятели, фъртуните — мои радости, слънчевата жега — моя наслада, глухите студени утрини — мои най-тържествени мигове.” 

“Спокойни утринни мисли. Сега разбирам: да губим е страшно само дотогава, докато не изгубим всичко, защото, ако изгубим нещо малко, то предизвиква у нас жал и сълзи, и докато чрез останалото можем да мерим големината на изгубеното, все ни е мъчно, ала когато загубим всичко, тогава изпитваме лекота, която няма име, защото това е лекотата на прекалено голямата болка. Лек съм, лек, почти ще полетя.
Всичко изгубено е в съзнанието ми, само че без тежестта на горчилката от земните неща; аз отново имам всичко, което загубих, преобразено в спомен и още по-хубаво. И още: имам голямата свобода на онзи, който няма нищо, спокойствието на този, който е прежалил и окончателно се е разделил с нещо.”

“Толкова тежко се живее, толкова кратко се живее, а почти половината от нашия тежък и кратък живот минава в омраза и раздори.
Ох, угасете омразата! Хората са ни нужни и без опрощение не може да се живее.
Всички хора са ми много необходими. Всички, от старицата, която ме е поела на ръце, когато съм се появил на този свят, до непознатия минувач, който ще свали шапка, ще се прекръсти и ще ми пожелае вечен покой и лека пръст, когато ме понесат към някои гробища.
Вечен покой! Колко добро, велико и красиво е това пожелание! О, незнайни добри човече, благодаря ти за твоето пожелание.
Живейте и се борете както най-добре умеете, молете се на Бога и обичайте цялата природа, ала най-много любов, внимание и съчувствие оставете за хората, за своите клети братя, чийто живот е временен сноп светлина между две безкрайности.
Обичайте хората, помагайте им често и винаги им съчувствайте, защото всички хора са ни нужни.”

“Разбрах, че в тези времена основен и често пъти единствен двигател на човешките дела е страхът, паническият, неразумният, твърде често съвсем безпочвен, но истински и дълбок страх.
Ето, втора година откакто по лицата на хората виждам този страшен и смешен израз, той не наподобява нищо, което обикновено се вижда на човешкото лице.
Това е някакъв напрегнат израз, в който има предпазливост, безмълвно състрадание и най-вече себичност.
Този израз най-много прилича на смешния и непостоянен израз на лицето на дете, което е паднало и после поглежда нерешително околните дали да избухне в плач, или в смях.
В началото може би е имало и други мотиви, но днес главният е страхът. От страх хората са зли, сурови и подли, от страх са щедри, дори и добри.
По-нисшият постоянно се бои от по-висшия. А този, който няма от кого да се бои, той изтръпва от страха, породен от болното му въображение, защото страхът е като зараза, която изпълва мозъка.
Ако можех да надникна в този човек, комуто е наредено да ме мъчи, мисля, че щях да намеря малка, бедна душа, измъчена от съображения и страх от грешки и упреци.
Жал ми е за него и това съчувствие ми причинява болка.”

“Във всяка провинция владее ужасен страх от скуката.
Този страх е най-мощният фактор в провинциалния живот. Той е причина за безумната общителност, той ги кара да се женят, да се дуелират, да учат езици, да се занимават с политика, да ловят риба или събират насекоми. Той се хили от техните клюки и бди в ужасните им оргии.
Този страх от скуката на празния и мъртъв живот е толкова ужасен, че гражданите дори не си го признават, той живее тайно в тях, трови ги и ги преследва, и става все по-силен като скрита болест, а в дъждовните мрачни дни, когато обзема душите като паника, не може вече да се скрие и остава изписан по лицата на всички минувачи като самоубийствена бледност.”

“Бях принуден да се движа и разговарям с много хора. О, тези много хора, които непрекъснато, без умора, с лакоми пръсти се ровят в тъканта на моя живот!
О, колко пъти съм се връщал в къщи потресен, раздразнен от разговорите и погледите, обиден, огорчен, с ограбено сърце и разплакана душа, със съмнение в любовта, в приятелството, във всички чувства, които хората разменят помежду си!
О, тези много хора, с които всъщност нищо не ме свързва!
Като единак ме приема тихата ми стая със своята укорителна тишина, сред която съвестта се чува като удари на лош часовник и не ти дава да заспиш. Колко е дълъг и тежък пътят, който води от компанията до дома, посипан с потайни мисли и засади от разкаяние и тъга.
През целия път и в тихата стая, дори и преди да заспя, все една и съща мисъл: можеше да мине и без това.”

“Една химера, за която един човек е дал живота си, се нарежда между коронованите истини.
Всички, които страдат и умират за своите истини, са едно с Бога и човечеството, и са наследници на вечността, съществуваща само за вярващите и страдащите; те са основният камък на бъдещата сграда на новото човечество, която след всички мъки и заблуди все пак ще се осъществи като божия мисъл на земята.
За какво ни е този живот от петдесет години (една от друга по-тежки!), ако някоя свещена истина не му дава сила и красота и не го продължава в сияйна вечност?
Недейте да треперите като че светът е студена и празна стая, никога, никога не крийте душите си, защото прекрасно и необяснимо е възкръсването на истините.
Истините са като оня изповедник на кралицата, който бил удавен заедно със своята истина, но възкръснал; и днес той стои в каменен образ по мостовете в стотици градове.
Все едно е коя е вашата истина; главното е да я пренесете през живота като светиня и да не изневерите никога на душата си.”

“Има познания, късни, дълбоки, отредени като дар за хората, които мислят и страдат.
Невъзможно би било да се понесе животът с всичките му измами, недоразумения и заблуди, ако на човека не е дадена мисълта за Бога на нашата душа, който е убежище, истинско, праведно и чисто.
Когато светът ни отрови и измори и когато като последен видим признак на дълбоко отвращение очите се затворят, за да не гледат поне за секунда злото и грозотата, тогава става така, че в този миг на отчаяние зад спуснатите клепачи пред вътрешния поглед грейва слънцето на ценни, късни познания като награда за всички страдания.”

“Често ми се струва, че не всичко е изгубено по ветровете и безпътиците. Често ме радва мисълта, че отчаянието, хаосът и лутането са само необходима преходна форма. Често ми се случва да чувствам как излизам, несигурен и опиянен, от всичко, което е минало, и заставам на твърда почва извън себе си, откъдето се разкриват кръгозорът, пространството и свободата.
Често ми се струва, че съм силен и решителен, че вече съм достатъчен за себе си, че съм се извисил над робуването на тялото и властта на съдбата и че само трябва да седна и да сложа ръка върху делото, да работя с ведър дух и смирено сърце дълго, упорито и вдъхновено като старите златари.
Често ми се струва така. Но още по-често денят ме повлича след себе си и се блъскам и скитам от немили до недраги, от човек до човек, от лъжа до лъжа и от болка до болка.”

“Късно в нощта (след дългия ден, в който бях с много хора и чух много неща) седя и мисля. Жал ми е да се разделя с мислите си и никак не ми се спи. В нощта и тишината излизам леко от себе си, загледан в случките и тяхната обратна страна.
Самият факт, че живея, ми дарява спокойна радост.
Изпитвам голяма любов към хората, към техните дела, към щастието и нещастието, греха и страстта и цялата болка, която те носят, към борбите и залитанията, заблудите и страданията, и жертвите, към всичко човешко на тази планета.
Изпитвам мигновено, ала неописуемо щастие, че и аз пия капка от непресъхващия извор на човешката радост, че за миг и аз понасям частица от големия кръст, който човечеството носи.”




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zvezdichka
Категория: Лични дневници
Прочетен: 4271919
Постинги: 487
Коментари: 6797
Гласове: 21244
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31