Човек по естество е пътешественик и откривател на себе си. Дълъг път го очаква, сбрал в себе си радости и болки, любов и раздяла, копнежи и несбъднати мечти. И е много вълнуващо за едно човешко създание да пътува в бъдещето, настоящето и миналото, да се оглежда с любопитство наоколо, да среща непознати и интересни хора и да се учи да разговаря с тях, да ги разпознава и да се доверява на тези, които усеща със сърцето си, че са истински. Да открива нови земи, да навлиза в реките на живота и да се учи да плува срещу течението. По течението е ясно. То само те носи в своите обятия. Но ти можеш да вървиш срещу него, срещу общоприетия мироглед на света, срещу пошлостта и неискреността, срещу омразата и лъжата, срещу пустинята и студенината на собственото си сърце.
Да, сърце, което се изпълва със студенина, то се чувства некомфортно. Опитва се да плава в блатисти местности и в един момент започва да затъва бавно и мъчително. И това сърце помръква в тегота. То не може да бъде стоплено, защото се е заключило и е направило своя избор. Избрало е сянката, която се спуска над него и го пренася в своето царство. Царството на сенките. И това сърце се превръща в сянка. То се стряска от всяка стъпка, която затихва в мрака, оглежда се на всеки ъгъл, за да не бъде изненадано от друга сянка, която се разхожда в тъмнината. Страхът сковава езикът му и то не може да изрече сладка дума, а горчилка излиза от устните му. Плач и отчаяние. И това сърце се чувства самотно и нещастно.
Но, когато към него пристъпи едно горещо сърце, в което гори пламъка на Любовта, то може да стопли изтерзаната душа. Горещото сърце може да извърши чудеса. Огъня, който гори в него е жив и се разпалва все по-дълбоко и по-дълбоко. И сърцето се превръща в малко огънче, което има сила да запалва това огънче и в други сърца. Огънче, което докосвайки се до леда го разтопява и малки поточета започват да се стичат, сълзи на радост, които се вливат в пъстроцветната река на любовта.