Като започнах с темата за приятелството искам да постна и едно стихотворение, което бях посветила на другата си също така близка до сърцето ми приятелка, която ме е вдъхновявала за много неща и постоянно ме е провокирала в това да търся смисъл във всяко едно нещо, което ми се случва в живота, да разсъждавам върху събитията, да се устремявам именно към тези хоризонти, които се откриват пред мен, но в които по един или друг начин не съм дръзнала да влезя или просто за момент не съм отправила погледа си към тях, да обръщам внимание на малките и важни неща в живота :).
Това, което мога да добавя е, че любовта е нещо наистина уникално и неповторимо. И самата мисъл за моите приятели или срещата ми с тях поражда в мен най-топли чуства, става ми едно мило и хубаво и радостно. Това да имаш близък човек на който да се довериш изцяло е нещо толкова истинско и желано. Тези, които се приемат такива каквито са и обичта е тази която ги свързва много здраво и ги провокира всеки да търси най-доброто за другия и да дава чрез личния пример дори. Защото любовта е тази, която храни сърцето на човек и тя огрява и между хората, които са си близки и които си споделят един с друг. А няма нищо по-хубаво от това човек да бъде споделен. А на какво се основава едно приятелство, ако не на това хората да си споделят най-съкровените мисли, да се разкриват един на друг и да се обогатяват взаимно, да се подкрепят в трудни моменти и да си помагат.


Ти си… 

Ти си утро,
раждащо светлина,
ти си звезда,
потопена в любовта.

Ти си вятър,
нежен полъх за душата,
ти си огън,
разпалващ надежда в сърцата.

Ти си майка любвеобилна,
ти си съпруга всеотдайна,
ти си нявяста ненагледна,
ти си зорница лъчезарна.

Пътник уморен,
присяда в градината ти чудна,
отпуска се в благоуханните ти аромати,
мир и покой душата му открива,
и радост дива неудържимо го облива.
18.09.2006г.