Във връзка с постинга на lemonpie за дивия гълъб бях провокирана да разкажа и една случка от тази сутрин :). 

Като вървях по пътя за работа погледа ми все се рееше нагоре към небето и гледах да уловя птиците, разперили своите криле и понесли се в дивия си полет. И така наслаждавайки се на гледката самата аз се устремявах с птиците в техният полет. Между другото като наближих офиса дочух стъпки /аз ги чувах от много време насам, но си и припявах и ми беше добре и нямах време да се обърна по-рано :)/ и като се обърнах видях своя колега. Той също не ме беше забелязал, въпреки, че бяхме на няколко крачки един от друг. Извини ми се, че гледал надолу в краката си, аз пък се засмях и казах, че погледът ми не се е откъснал от небето. И ми стана интересно в един момент погледа на всеки един от нас. Всеки забързал се в своя път и устремен към своите предели. 

А този ден не беше от така да се каже добрите дни за мен, защото след обяда не се чувствах добре. Сви ме стомаха и бях зле физически. Вперила поглед в компютъра и числата, които се надбягваха пред погледа ми и натоварваха допълнително зрението ми. От време на време хвърлях поглед през прозореца, но виждах само блоковете, които ни заграждаха от всички страни и не ни даваха пространство за свободно дишане. А преди да дойда в този офис колежката ми разправяше, че се е откривал чудесен изглед към Витоша. Но, уви сега всичко е заринато от блокове и строежи, които никнат като гъби и са стигнали до околовръстното шосе изглежда. 

Но аз друго исках да кажа. Освен грозните за очите ми блокове какво друго зарадва очите ми през този ден? Ами бях свидетелка на невероятен спектакъл, който се разиграваше в небето. Явно този ден ми беше отредено да се пренасям на други места :). Небето беше осеяно в тъмни и гъсти облаци и лъч светлина пробиваше тази гъста пелерина и оцветяваше в златисти окраски свирепите облаци. Но странното, че всичко по небето се движеше. Беше като живо. Сякаш бях на театър и различни картини се сменях пред зениците ми, които се разширяваха и захилваха от време на време, когато хвърлях поглед нагоре и открадвах минутки спокойствие за мен и моята душа, която се наслаждаваше на приказната гледка, въпреки немощта на тялото ми в този момент. А небето беше невероятно и толкова уникално. След малко то се избистри и бели, свежи облачета плуваха в небесната шир. Заиграваха се, гонеха се и играеха на криеница и то много успешно. От моето малко ъгълче наблюдавах от време на време везаните окраски на небето, белоснежните пухкавелчета, които ми доставяха такава радост и отмора, златните отблясъци на слънчевите лъчи, които бродираха огнените очертания и пламтяха дяволито, оглеждайки се в очите ми. 

Въпреки, че стомаха продължаваше да ме боли в края на работния ден аз бях разведрена и благодарих за тази феерия която се изля пред мен и която беше моята награда този ден. Замислих се, че там накъдето е насочен погледът ти от там ще дойде и твоята награда. Беше много интересено за мен да наблюдавам и се наслаждавам на красотата на небесната широта, която се разкри пред очите ми в този студен и ветровит делничен ден. 

Между другото беше чудесно начало за работната ми седмица.