Има моменти, когато човек поглежда в себе си и потъва в места, в които вече е бил, времена, които е преживял. Там се наслаждава на топлината, която сърцето му издава, когато се срещне с друго по-голямо светило, когато слънчев лъч нежно докосне лицето му и усмивката се разлее върху устните му. Времена, в които е политал като волна птичка над земи и простори. Вятърът е разрошвал косите му и го е понасял на невидимите си криле. И той възторжен се е устремявал напред, към Светлината и Надеждата, към Слънцето, което винаги изгрява в душата му и озарява всичко в нея. Внася яснота и подреденост на мислите му.
МИСЛИТЕ! Да, те винаги са били крилати! И в различни посоки могат да те устремят. Човек не може да избяга от мислите си! Понякога са изпълнени с копнеж и очакване, друг път ти донасят мъничко тъга. Могат да те доведат и до състояние на болка, която те пронизва точно в целта – сърцето ти и се стреми да съсипе мечтите ти, да открадне свободата ти! Тогава сърцето започва да кърви. Но пак тези мисли се устреляват в посоката, в която търсят изход от ситуацията. И ако човек е разумен може да се научи да ги управлява и то в своя полза, а не те него да завличат. Може би не винаги е в състояние да го направи, но се учи на това, стига да има желание. Това е едно от предимствата му пред скотския свят, който населява заедно с него тази земя. Изричайки думите и то точните и подходящи думи човек може да се научи да управлява мислите си.
Няма нищо по-хубаво от това, човек да е сътворец и да изрича силни и дълбоки думи, които имат сила да променят първо него самият, а после и заобикалящия го свят. Това са съкровените уроци на живота и в това училище придобива ценни знания за себе си. За да открива кой е всъщност и какво може? Силен ли е или слаб? Може ли да побеждава противоречията си или те го надвиват понякога?
Да, човек често попада в кръговрата на чувствата, в засада на тягостните мисли, в дупки – тесни, дълбоки и влажни и вижда в себе си слабото естество. И може да се поддаде на отчаянието в един момент, да се изпълни с тъга и да си мисли, че живота му се сгромолясва пред очите му. Но точно в тези мигове той Живота го държи и самия човек, неудовлетворен от своето положение започва да търси изход и в слабостта си намира скрита сила, сила, която му вдъхва надежда, че живота му е низ от изкачвания и слизания, и пак изкачвания, и пак слизания. Понякога терена е много стръмен и той се изморява, вижда как силите му го напускат и краката му се вдървяват и отказват да го слушат. Но важното е, че човекът не се отказва. Устремява се към своята планина, държейки знаме в ръката си, което забива на върха при всяко покоряване. Знамето на победата, сладката победа, която се разлива и вените му и го изпълва с хъс за живот.