Почивката и моят Пасарел
Красотата е тази, която ме пленява. Красотата е тази, която ме покорява. Това, което осъзнавам е, че сетивата ми понякога са ненаситни. Те съпреживяват действителността, реалността, която се открива пред тях. Те се любуват, очароват. Те пораждат копнежи в мен – да бъда там сред необятните планински хълмове, осеяни с борови гори и гъста зеленина. Да се катеря по отвесните скали, често даже и в мислите /това се случва, докато пътувам с автобус и гледката, която се разкрива пред очите ми отприщва в мен тези мисли/, сякаш се устремявам и политам там, където човешки крак може би не е стъпвал. Величествено е да се озовеш на такова място и да му се отдадеш, да се отдадеш на чувствата и емоциите, които те изпълват точно в този момент, когато съзерцаваш Природата, Творението, откриваш красотата в него, покоряваш се на магнетичното му излъчване. Да, за мен е дар да се озовавам по-често на такива места, макар и преди да съм мислела по друг начин, (в нашето забързано ежедневие, в което времето почти за нищо не стига, даже и за достатъчно сън понякога, когато получиш предложение да отидеш на Пасарел през почивния ден си казваш: “Искам да отида, но искам и да си почина, да се наспя, тъй като през седмицата твърде не успявам с разрешаването на този въпрос.”) Но трябва да направиш своя избор, да пожертваш съня си в почивния ден, но жертвата си заслужава. Да, това наистина са малките неща в живота ми, които ме вдъхновяват и в момента. Преживяването отеква някъде дълбоко в мен, препълва душата ми и имам нужда да го изразя чрез писане или по точно да го обрисувам с думи.
Малка планинска рекичка – навява спокойствие и тишина, тишина в която чуваш ромоленето на потока. Гласът му отеква романтично в мен. Щурци огласят китните поляни, улеи от скали се издига величествено над мен. Страхотна гледка! Най- обикновени камъни /ще каже някой/, но странно, че ми говорят на своя древен език. Сякаш сме братче и сестриче. И над камъните полита птица с големи, черни, разперени крила. Казват ми, че е сокол. За пръв път виждам сокол в полет и отново се удивлявам на непреходната красота, която се е съхранила през вековете, но е жива и днес, и днес насища сетивата ми, радва душата ми. Невероятно и приказно е да си почиваш, ходейки!!! Това е съвършената почивка за мен. А как се радвам на билките, които съглеждам и така обичам да събирам за чай през зимата. Толкова много и малки радости се сбират в мен, идват като малки поточета, сливат се в своето многообразие и се превръщат в река пълноводна, която протича като живо същество, като част от мен.
Удивително и опияняващо е да покоряваш върхове! В миг усещаш страстта в себе си, страстта, която те подига, запалва огнен хъс в теб и се устремяваш към небитието, към върха, издигнал се над теб. Като козичка изкачваш безпрепятствено височини, преодоляваш скали и в миг се озоваваш близо до върха. Вдишваш с пълни гърди. Въздухът горе те изпълва със сила и величие. Ти си една малка и незначителна частичка от това величие. Просторът те обгръща, слънцето с благоволение ти се усмихва, че се приближаваш към него, че правиш мечтите си реалност, че си свободен в това да бъдеш себе си, да си първичен в това естествено състояние. Слаби са думите, за да изразя възхитата си тук горе сред скалите, сред обиталището на орлите и соколите, чиито гласове дочувам някъде наблизо, съвсем близо! Небето също се е снишило, белите пухкави облаци сякаш те канят да се сгушиш в меката постелка, да те обгърнат със снежнобял пух. Бяла диря разсича небесата като разделител. Глас, който отеква в мълчанието, гласът на Всемира. Да, за мен е дар да стоя притихнала на малък връх и да се опиянявам от разкрилата се гледка, от широтата на погледа ми, който е ограничен, но въпреки това е достатъчен. Благодарна съм за красивите моменти, които преживявам, а също и за това, че мога да се изразявам по мой начин.
Пътища – градски и селски , разорани ниви, коли, които пъплят като верига от костенурки в далечината, рекичка, криеща се зад клоните на дърветата, досадни мухи и пчели, които жужат около мен. А сега обратно надолу – предстои слизане, бавно и внимателно. Интересно е, че и на качване, и на слизане съглеждам малки бели охлювчета, каквито съм намирала на дъното на морето. Колко ли тайни крие този скалист връх и жалко, че не мога да надникна в тях поне за малко. Мога само да предполагам.
Отново съм в равнината по пътя. Ако се отбиеш за момент от пътя и се огледаш около себе си, откриваш толкова дарове, които ти се предлагат. Но странното е, че трябва да се поразровиш. Така открих вкусните горски ягоди. Опитах ги и от мен се изтръгна вик на възхита. Толкова малки, а толкова вкусни и ароматни!
Гора, притихнала в мълчание, огласяна от песните на сладкопойни птички. Сянка е и лъч светлина се прокрадва край високите крайпътни дървета. Комари тормозят разголеното ми тяло. Избуяли тревички нежно галят коленете ми. Красиви, гальовни цветенца ми се усмихват от двете страни на пътя. Гущер спокойно се препича върху крайпътен камък. Полянка светлокоса ме приканва за почивка. Какъв скрит живот кипи около мен, за който не съм и подозирала в забързания и опушен град. Да си починеш от злобата на този град, от отчуждението и студенината, която лъха от него, от бързината, в която те вкарва волно или неволно и изцежда силите ти, без самия ти да го съзнаваш понякога.
Ето това е моето съботно преживяване, разговорът, който проведох с душата си.
Да, въпреки, че в края на деня вече се чувствам приятно уморена, за мен това пътуване беше почивка. Зареди ме с енергия и сила, с много приятни емоции за много дни напред.
А вие умеете ли да почивате – стандартно или нестандартно? Как го правите?
08.07.2006г.
