Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.07.2010 22:44 - Спомен за Дончо Цонев
Автор: zvezdichka Категория: Изкуство   
Прочетен: 18533 Коментари: 30 Гласове:
23

Последна промяна: 23.07.2010 22:46

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


За Дончо Цонев научих от в-к “Стандарт”, четяйки разказите, които публикуваха миналите години. Този човек ми стана симпатичен и винаги, когато го зървах на екрана или когато се докосвах до неговите размишления и творчество, една усмивка се изтръгваше от мен.
Харесвам го този писател. Толкова земен и човечен. Обръща внимание на малките и важни неща. Човек, който не забрява от къде е тръгнал и накъде отива. Злободневните теми, по-които размишлява винаги могат да докоснат нечие търсещо сърце. Защото този човек пише с душата си! Не случайно си задава въпроса: “Кое пише наистина хубаво - вътре, дълбоко в човека? Кое рисува хубаво и пее или свири страхотно?”, с който търси красотата, която е заложена в човек. За него Йордан Радичков е казал: “Нямаме в българската поезия такъв друг орач като Дончо Цончев. Браздата след него е блестяща и в нея има магия.”   Като огромна рана зее болката за бездуховността на днешното поколение. За нея той размишлява в разказа си “За красивото”. Ето какво споделя самия Дончо Цончев в едно интервю: “В най-дребни случки забелязвах как великата идея на онова време се разпада. Бях учител, пушех евтината си цигара на двора, когато до мен се приближи един дангалак от учениците ми и рече: "Даскале, я фърли тия фъшкии и си запали една свястна цигара, не се излагай." Той протегна свои луксозни папироси към мен. Аз ги пернах, те се разпиляха в калта - още тогава разбрах накъде сме тръгнали. Уплаших се. Остарях за няколко минути. А опасенията ми, уви, се сбъднаха. Тези облачета от арогантност и пренебрежение към изконни ценности се сгъстяваха, за да се стигне до днешната люта и тежка мъгла от бездуховност.”   Той е свободен да споделя и болката си за нещата, които го човъркат отвътре и не му дават покой. В разказа “За шарената пръчка” той споделя следното: “Аз още се боря с егоизма. Мисловно. Но като инстинкт, той продължава да се развива с възрастта. Взех да се стискам. Да се свивам (дори и физически) - вече ме плашат неща, срещу които цял живот съм викал силно: "Елате, елате, вие само елате насам!" За да им разкажа играта.
Не е вече така. Не ми се втурва в битки. Засили се стремежът "да спастря някой лев, тъй"...
Защо се отвивам по този пределно откровен начин ли? Ами защото тези дни внезапно проумях, че имало още по-висша фаза в развитието на егоизма. Навлезеш ли в нея, не ти е гот, щом другите живеят зле. Искаш всички да са добре. И животните, в това число. И растенията.
Защото как да ти е уютно в собствения сос от егоизъм - сред скуизиран животински свят, смачкана природа и необозрими тълпи от бедни нещастници?”
  Вчера като чух по новините скръбната вест за неговата смърт се натъжих. И той отново изплува в мен. Припомних си някои от разказите, които съм си разпечатала и реших да ги споделя с аудиторията на блога. Докосвайки се до прозата на Дончо Цонев човек добива представа за неговата личност и това, което го вълнува дълбоко и лично. И факта, че съм провокирана да пиша за човек, когото не познавам лично, говори красноречиво за неговото въздействие и излъчване. Ако една личност не е харизматична, тя не може да докосва душите на хората. А Дончо Цончев го може!   Мир на праха му!  
 
За хората, които искат да се запознаят с някои от късите му разкази публикувам част от тях в постинга си:  
 
За селяните   Всяка вечер преди новините по телевизията гледам рубриката "малък коментар" - дечица отговарят на въпрос. Тези наши внучета ме интересуват силно - на тях оставяме света. Този път въпросът е: "Какво е селянин?"
Момиченце: Ами те са направили нещо лошо, селяните.
Момченце: Те са, които отиват в затвора.
Те са глупави, мръсни - продължиха дечицата, докато накрая едно завърши така: Те не ядат нищо, защото нямат пари.
Жена ми ме поглежда, тя отлично знае как чувам всичко това. Аз пък поглеждам към масата.
Хляб. Сирене. Яйца. Суджук. В салатата домати, краставици, зеле, моркови, лук. Мисля си откъде иде всичко това.
Опитвам се да не се гневя. Отвявам се в далечни спомени (стар мой трик) - виждам диканята, с която вършеехме житото на хармана при дядо ми. Чувам: "Жетва е сега, пейте робини." С цяло гърло крещя на кобилата да държи браздата, защото ралото подскача. Тринайсетгодишен съм, царевичните листа са като мечове, че и назъбени по края - режат лицето ми и потта силно люти.
Порасъл съм под една картина у дома, наречена "Градушка". Черно небе, селянин с червен пояс разкъсва бялата си риза - моли се на Бога да пощади хляба за челядта. Край тази картина баща ми обичаше да рецитира "Градушка" на Яворов.
Виждам лелки, стринки, каки - наведени над ръкойките, снопите или изправени със стомната в ръце. Кърмещи като във великото платно "На нивата". Нагиздени и хубави, та хубави на фона на ябълките - като в картините на Майстора.
Тук се пие глътка ракия. Сещам се и тя откъде иде. И се питам откъде дойдоха отговорите на децата, които до едно обясняваха, че селянинът е нещо отвратително. Ами от родителите им - откъде другаде? Родителите български, от които нито един не е роден в наследствения си средновековен замък. Родители, които с необяснима злоба секат собствените си корени. Всъщност на паразита за какво му е корен?
Ни новините ме интересуват сега, ни дори спортните. Просто зяпам как гори камината и размишлявам. Те и дървата идат от селяните, които ги секат, режат, цепят, товарят и разтоварват, докато ни ги докарат у дома.
И тръгна ято въпроси - от мен към мен - като например защо Толстой си я караше в Ясна поляна, а не в Москва и Париж.
Защо Уилям Фокнър гледа в ранчото си толкова крави, след като беше носител на Нобелова награда и вече имаше пари за три живота?
Защо англичаните напират напоследък у дома - да си купуват къщи по селцата?
Не знам. Предавам се. Малко кафенце за ободряване. И то не расте по тротоара. Една цигара. Сега пък тютюнът. Низите, абичките, момите - пак наведени над каменистата почва под южното балканско слънце. Бедността, пендарките, носиите и песните - все по наследството от вековете.
Така съм задрямал. И в полусън се поклоних дълбоко на ръцете, от които идва всичко на масата.
    За писателската професия   Още като малък установих нещо много обезпокоително - чета и се разплаквам. После пък, когато плача, веднага вземам нещо да чета. Нормално, даже много яко момче си бях - какви са тези "отклонения"? Навикът ми остана и когато пораснах. По едно време си забраних да чета, освен уроците. И да плача, освен когато режа лук.
Бях почти на зряла възраст, когато се сетих как мога да се излекувам. Ще почна да пиша, вместо да чета. И ще почна да се смея, вместо да плача. И почнах. И потръгна. Никакво четене, никакви сълзи. Вече бях завършил университета, нямаше нужда и за изпити да чета. Вестници - да, в тях никога нищо не може да те разплаче.
Далеч по-смислено се оказа писането, отколкото съм мислил. Забелязват те, коментират те, ти се надуваш победоносно, без да го усещаш. Ставаш известен, явяват се някои удобства. В един момент разбираш, че си професионален писател - с времето другите ти го натрапват. Свикваш. Сравняват те с твои кумири. Това е върхът, светът е разкошен, а животът - много лесен. И не е вече майтап, а действителност. Професионализмът ти е в това, да превръщаш трудната, мръсната, жестоката реалност в изкуство и обикновен занаят - така се справяш с всичко, по принципа на Достоевски.
Годините си вървят, ти спазваш гениалния принцип и всичко е точно. Понякога - блестящо. Започваш да се питаш кое вътре в теб пише хубаво. Не е екстремното и скандалното, това са дребни монети. Не е и дидактичният показалец на стар учител. Още по-малко - услужливите думи за силните на деня.
Да бе, кое пише наистина хубаво - вътре, дълбоко в човека? Кое рисува хубаво и пее или свири страхотно? Не е "пиянството" на Ботев. Не е налудното у Ван Гог. Не знаеш кое. А не си и длъжен, разбира се. Остаряваш полека, слава на Бога. Започваш да се изтегляш от безкрайната шумотевица, в която сам, с голяма страст си се навирал. И пак не ти е ясно всичко в занаята, който успешно си практикувал повече от половин век. Не стига брилянтната словесна техника, за да е наистина хубаво написаното. Факирското боравене с думите (дори със звуците им) също не стига.
Да се отчае човек от собствената си безпомощност. Но тъй като не съм човек на отчаянието, нещата изведнъж се промениха коренно. Забелязах, че като чета, вече не плача. И не се хвърлям да чета, когато се разплача за нещо. Най-сетне го постигнах!
Сега плача, като пиша. И пиша, когато се разплача. Дори да е смешно всичко това.
    За числата
 
Често мисля, че човекът се различава от животните, защото знае числата. Не толкова антропологически, не и по библейската неясност за произхода му, а тъкмо поради дадената му отнякъде способност да работи с числата.
Джек Лондон пък твърди в страхотния си разказ "Силата на силните", че човекът тръгва надалеч от животните чрез въвеждането на парите. В самото начало мидени черупки, с които бабаитите плащат на баламите. Но то е същото - парите са обозначени на числа.
Няма да е грешка, ако кажем, че човек сам се заробва в гонене на числата (парите) и даже си вярва, че тъкмо така постига своето щастие.
Сега се затруднявам само при мисълта да изтърся, че парите и щастието не са едно и също нещо. Зная, че ще загубя огромен брой (пак някакво число) от моите читатели прагматици. Е, ще карам нататък с остатъка читатели, с които мислим еднакво. Казвам го: Парите и щастието не са едно и също нещо.
Всички сме чели и чували за бабички милионерки, които завещават цялото си състояние на куче или котка. Какво по-голямо доказателство, че тяхното щастие е било в кучето или котката, а не в милионите им?
Познавам богати хора, които живеят в постоянен стрес, в депресия, подозрения към целия околен свят и постепенно загубват интереса си към другия пол. Имам близки, които едва свързват двата края, но излъчват бодрост, радост от живота и веселие. А как да излъчваш нещо, което го нямаш в душата си?
Лично аз съм по средата на тези две категории. Провинциално момче, което попада в столицата и се заразява от желанието "да устрои живота си". А как без числата (парите), които доказват това устрояване пред другите? Било е да нямам ("все е немало, ама такова неманье не е имало") и съм бил щастлив от нещо друго. Било е да имам, тогава неизменно се зазапвам в смисъла на живота и други такива аристократични глупости. Че и тъжен съм бивал, както имам прилично много пари.
Не съм забравил за числата, нито за цифрите, с които ги обозначаваме. Трябвало да остарея реално, за да си дам сметка, че човечеството в маратона си по безкрайната стръмна стълбичка на числата не знае къде иска да спре. Да си отдъхне. Да погледне зелената тревица в краката си и да чуе пилето в клоните на старите дървеса.
Бягат човеците по убийствената стълба на числата и всички винаги като един - милиардерите, императорите, всякакви величия - падат, преди да са я изкачили до края. Защото тя няма край. Това са числа - как да имат край?
Аз вече спрях, ако не се лъжа. Разбира се, някъде в подножието на тази дяволска стълба, но ми е добре. И пред Бога заявявам, че най-сетне мога радостен да си мисля за съвсем други, много прости неща. А колкото до числата и цифрите, вече ми стигат съвсем малко, за да бъда щастлив.
Например един телефонен номер.
    За красивото   Не ми омръзва да търся разликата между човека и животните, не ми е достатъчна антропологията - костта на носа и противостоящият палец - нито някога съм вярвал на Дарвин.
Сам открих, че няма животно, което изобразява нещо по стените на пещерата си, това прави само човекът.
Имат си песни птиците, но те са едни и същи в хилядолетията. Човекът комбинира звуци както си иска, той единствен прави музика.
И поезия прави, като си играе мъдро със словото. И тежка проза, за да си създаде историята.
Тези са разликите, истинските, и се събират само в една дума: Духовност.
Резките промени в света през последните десетилетия силно се отразиха на духовността - у дома и навсякъде. Първо се изметна поезията, след нея белетристиката, а най-пъргаво журналистиката. Кой пише днес за белоцветните вишни? Кой разказва като Омир?
Днешната "модна" поезия е зла и често енигматична. Тя е обратното на гениалното и просто до съвършенство: "Господи, колко си хубава!"
Съвременната проза е вулгарна и по някакъв начин отмъстителна.
Журналистиката пък надмина всичко - не е ли нещо ужасно, зарежи го.
В новините от сутрин до вечер се изброяват подробно жертвите по целия свят. Няма нито едно изречение например колко деца са се родили на тази дата, у нас и по целия свят.
Вярно, Моцарт се слуша и днес - в паузите между рапърите. Един Сули Сеферов рисува красиво. И Румен Статков. Но сред стотици техни колеги, които страстно ни предлагат уродливото. Някои от тях като че ли си вземат моделите от моргата.
"Стефан Данаилов има незаконен син!" - заглавие на четен вестник, на първа страница, наполовина заета от огромните букви. В следващия брой: "Стефан Данаилов е докер на бургаското пристанище, той има незаконен син."
"Иван поръчал убийството на Драган, май." Пак огромно заглавие на сериозен наш вестник. "Май." Може би едва ли не. Абе един ми каза, че чул... Но е шокиращо. За убийство става дума.
Не става дума за едно момиче вдън Родопите, което ходи на училище пешком, седем-осем километра всяка сутрин, и през зимата. Вълци се навъдиха напоследък, сигурно сте чули. То си ходи. Подмята плитка на връщане към селцето и си мечтае. За красиви неща, естествено. И така ги вика. И те ще го намерят някой ден.
Знайно е, че извикваме (почти изобретяваме сами) съдбата си. Какво правим напоследък - писатели, поети, художници, журналисти и проповедници на нищото? Дай ни шок и ужас да изобразяваме, та да смаем простака. Да ни забележат. Какъв е този стремеж да скъсяваме дистанцията между човека и животните?
Докато я премахнем ли?
    За чекмеджето    Истина е, че нито един от нас - българските писатели във втората половина на ХХ век - незвади ръкопис от "чекмеджето". Тоест нищо написано честно докрай, но неподходящо "за момента", че и опасно за издаване. Което значи, че сме били съгласни с всичко. Или ни е било страх да кажем какво мислим, освен понякога в кръчмата, сред близки приятели.
 Не бяхме съгласни с всичко, разбира се. И не бяхме чак толкоз уплашени. Но е факт, че нямаме книги от чекмеджето. Както нямаме и дисиденти в сериозния смисъл на думата. Е, имаше една велика световна комедия, когато Франсоа Митеран дойде след промените и даде закуска на "българските дисиденти". Повечето от тях бяха членове на ЦК на БКП.
 Ние българите, като гледам, не си падаме много по дисидентството. Поне от Априлското въстание насам. По-приспособими сме към ярема. По-уютно ни е в ролята на управлявани. Оправяме се някак. Повтаряме си "преклонената главичка"...
 А в днешно време пък не можеш да си дисидент, защото всеки говори, плещи и пише каквото му текне. Само че "като ми пееш Пенке ле"...
 Не съвпадат нещата, които върша в така нареченото обществено пространство, с онова, което мисля дълбоко в себе си. Тази естествена двойственост се отнася за всяко живо същество, като помислиш. И животните имам предвид, не само нас.
 Не става абсолютната еднаквост на самия ти. Какъвто си в очите на другите, обикновено в дълбоката си същност си обратното; глупаво е да се лъжем.
 Може и да е налуден стремежът ми - дори на стари години - да изравня напрежението в неизбежния (вероятно зададен) конфликт общество - личност, но все опитвам. Както зная, че тая няма да я бъде. За да видя докъде мога да стигна без капка съображения, като елиминирам дори автоцензурата, реших да пиша, поне някои неща, за чекмеджето. Никакво печатане, да си стоят там.
 Къде? Защо? За кога и за кого?
 Нито един смислен отговор. И ми се видя голяма глупост това - да мушкаш някъде съкровените си неща "за после". Все едно да криеш в гащите си, мъжки или женски, което Бог и природата са ти дали - за после.
 "После" е за други. А ние сме сега. Не напъхвай нищо в чекмеджето, приятелю.
 Там тебе те няма.
    За дирята    Като кажат "Той остави диря", все не мога да разбера как са го установили. Те имат предвид литературата, другите изкуства, политиката - оставил бил диря някой завинаги. Да речем, Омир, Шекспир, Леонардо, Чехов, Моцарт и Чърчил.
 Снощи се прибирам и докато затварям вратата, гледам в снега дирите от обувките ми. Рисунка. Повод за размисъл. Но докато се кача на четвъртия етаж и погледна от балкона, долу върху моите дири имаше и други. Размазани дири, вече неразличими.
 Няма диря завинаги. Има само моментна картина на нещо, което бързо се заличава от друга. Най-ясно и красиво това се вижда в природата. Ето диричките на мишка върху снега. И на невестулката след нея. Кратка схватка, точица кръв. Там пък подскачали свраките. Ето и малката колкото стотинка дупчица - едно коминче от дишането на заека, който си лежи на топло под снега. Долу край реката лисицата бавно е дебнела дивите патици. Чакала е на място дълго. Малко перушина след двата й скока и това е всичко. Но това можеш да видиш само веднъж, защото почва пак да вали и тази велика снежна, отново и отново девствена страница на природата, е затворена.
 Има пътеки от дири. Утъпкани много отдавна - на разположение на нашите разсъждения. И ние си избираме някой от милионите минали по тази пътека, защото на нас така ни е удобно. Сега. Харесва ни. Върши ни някаква работа. Впрочем Историята винаги се е занимавала тъкмо с това.
 Не можеш да оставиш диря завинаги. Не вярвай в това и не го мисли. Куче влачи.
 Но можеш във всеки момент - докато вървиш и оставяш дирите си - да ги правиш така, че те наистина да са като красива рисунка.
 
 
За онзи в мен    Всъщност единствено той - Онзивмен - можеше да се справи със седемнадесетгодишния звяр, какъвто бях някога. После с двайсетгодишния, с трийсет и с петдесет; тогава звярът беше поне триглаво чудовище. Онзивмен го надви и него.
 На шейсет също не бях лесен, защото на всичкото отгоре взех да захитрявам.
 След седемдесет се оставих да ме озаптява. Аз - бившето "Лудо-лудо, че бясно!" - тъжната и основна характеристика от майка ми за мен.
 Лесно му е вече на Онзивмен да подчини един кротък старец, какъвто съм сега. Старец, който сам търси подслон под нещо по-силно от него. И сега всичко е нормално. Спокойно. Даже нещата са прости. Макар да не са за прости хора.
 Един въпрос ме измъчва напоследък. Кой е онзи в мен? Възможно е например пак да съм си аз, но в друго състояние. Ето, водата - все си е тя, но веднъж я пием, после я дишаме като пара, трети път я пускаме на кубчета в чашата ни с уиски.
 Освен това елементите си имат изотопи. Тоест Онзивмен по всяка вероятност е мой изотоп. Същото нещо, само с малка разлика в атомното тегло. Това ме успокои. И си помислих, че ПОСЛЕ ще се съберем ведно - аз и Онзивмен.
 Чета това на дъщеря ми, която е тук през ваканцията, тя се хили и казва:
 - Може би по-точен е "онези" в мен. А, татко?
 Поевропейчила се. Пофранцузойчила. Бива си го детето (44), но или е забравило, или още не знае, че Бог е един.



Гласувай:
23



1. martiniki - светла му памет!
24.07.2010 08:15
достойно си го почела, повече хора дано видят и прочетат
цитирай
2. lotos16 - Поклон пред паметта му!
24.07.2010 08:43
Мой любим писател...
цитирай
3. zvezdichka - Този човек
24.07.2010 09:03
знае какво е достойнство Дорче!
Аз затова исках да пусна разказите му, защото като научих за неговата кончина пуснах в Гугъл търсене за Дончо Цончев и разказите му, но когато човек иска да намери нещо стойностно или нещо конкретно в интернет е много трудно, защото едно и също съобщение копи-рейст се зарежда страница след страница и ако преди време не ми бяха направили впечатление тези разкази, че си ги и бях разпечатала нямаше как да ги намеря сега ако не изписвах конкретните им имена.

Благодаря ти за коментара!
цитирай
4. zvezdichka - Нека почива в мир!
24.07.2010 09:05
Човек малко по малко научава за дадена личност и я преоткрива!
Благодаря Павлинка! Хубави почивни дни!
цитирай
5. inel379 - Дълбок поклон!
24.07.2010 10:53
За човека и писателя Дончо Цончев!
цитирай
6. martiniki - много хубав подбор си направила
24.07.2010 11:58
благодаря за възможността да прочета и си припомня, това е единствения начин да почетем човека и поета, чрез разказите му - чудесни и ненатрапчиви, мъдри и човешки
цитирай
7. tota - Благодаря Звездичка, че ни даде възможността да се докоснем отново до Дончо Цончев
24.07.2010 18:19
Поклон! Дълбок поклон пред един голям българин!!
цитирай
8. georgibogdanow - Здравей,
24.07.2010 18:22
благодаря ти за хубавия подбор, който си избрала да споделиш с всички нас! Отиде си един изключителен творец в лицето на Дончо Цончев. Поклон!
цитирай
9. анонимен - пише се" ЧЕТЕЙКИ",
24.07.2010 19:33
А НЕ ЧЕТЯЙКИ! :((( Ако ще пействаш неща на Дончо Цончев, поне бъди внимателна със собствения си правопис! :((( Много неграмотна работа!
цитирай
10. анонимен - защо се хващаш да пишеш по теми, дето не са ти по силиците...
24.07.2010 21:50
че и неграмотно... така се излагаш, не го ли разбираш... приличаш на жабата, която видяла , че подковават коня, та и тя вдигнала крак...
цитирай
11. zvezdichka - Поклон!
24.07.2010 22:50
За човека и писателя inel379!
цитирай
12. zvezdichka - Подбрах разказите,
24.07.2010 22:53
които мен по един или друг начин са ми проговорили Доре! И затова реших да ги споделя и събера на едно място, за хората, които все още не са ги открили.
Благодаря ти за коментара!
цитирай
13. zvezdichka - Благодаря ти tota, че
24.07.2010 22:54
имаш сърце за този човек и неговите разкази!
цитирай
14. zvezdichka - Здравей Георги!
24.07.2010 22:57
Имала съм насърце и съм го направила! То е защото творчеството на този човек не ми е било безралично!
Благодаря ти!
цитирай
15. zvezdichka - Долавям злоба
24.07.2010 22:59
в теб анонимен...
Това е моето място и ще пиша така, както го чувствам отвътре! А безгрешен човек няма!
цитирай
16. анонимен - напротив, няма злоба ...
24.07.2010 23:03
само съжаление...
цитирай
17. zvezdichka - Явно анонимен 9
24.07.2010 23:04
и анонимен 10 са едно и също лице :).
Само ще спомена анонимен, че за мен не формата е важна, а съдържанието!
А ти си обиждай, но знай, че всичко което изричаш идва върху теб!
Ако сееш омраза, ще получиш омраза, ако сееш злоба, тя злобата ще те прегръща, ако сееш любов, с любов ще ти откликнат!
цитирай
18. анонимен - нямам нищо общо с ан. 9 , но той е напълно прав...
24.07.2010 23:10
и не ми дрънкай тези приказки, ами се захвани с прваилния правопис и пунктуация. после седни и почети малко повече книги, пообразовай се... а заклинанията ги остави за себе си9 ти да не си в някоя секста, така звучиш))
написах ти го с добро сърце. излагаш се, затова. но повече няма да се занимавам с теб. ти не вдяваш...
цитирай
19. zvezdichka - Благодаря за
24.07.2010 23:16
урока за правилния правопис: "прваилния" и "секста".
цитирай
20. анонимен - еееееее, човекът е допуснал грешки при печатането, а
24.07.2010 23:55
ти не поправи "четЯйки'. извинявай, ти българка ли си?
цитирай
21. cornflower - мир на праха му...
25.07.2010 06:36
мир на праха му...
цитирай
22. zvezdichka - Мир на праха му Люба!
25.07.2010 07:14
Мир на праха му Люба!
цитирай
23. goran - Вечна памет
25.07.2010 12:06
И дано има повече млади хора, които да четат и цитират творбите, и думите му.

Послепис: Звездичка, благодаря да текстовете - копирах си постинга
цитирай
24. martiniki - още един разказ, препрочитам тези дни неговите мъдродумия
25.07.2010 21:18

Негодни за рая

За ореха има много легенди, най-смешната ми е била тази, която гласи: "Псувай като го брулиш, догодина да роди повече." Беше страхотна веселба с децата, когато ги учех да псуват, брулейки ореховите върхари с дълги прътове. Но после те порастоха и излетяха по света, а ние сега с майка им не можем да изядем орехите, които сами си падат през октомври, без да псуваме и да брулим.
Посадил съм някога пет-шест ореха, но не умрях, когато стволовете им станаха дебели колкото ми е вратът - според друго предание. Вместо това Бог даде да остарея и - като няма какво толкова друго - повечето време прекарвам в градината. Въдя домати, тикви, зеле - каквото си помислите, май все ще се намери в огромния ми двор. А то ни е много. Все се питам защо се блъскам всъщност.
С ябълките е особено интересно, те са десетина дървета, най-различни сортове. И раждат като луди. Разбира се, че ги берем, запазваме ги през зимата и до нови все има ябълки у дома. Но остават няколко касети, които пролет трябва да изхвърля на торището.
При брат ми случаят е двойно по-тежък, защото той е сам. И неговите деца са някъде по света, майка им си отиде, царство й небесно. Амбициозният ми батко няма да падне под мене - той зверски се напъва в неговата градина и продукцията му е колкото моята. Даже ме превъзхожда с броколи, ягоди-месечарки и други екстри на работлив и умен човек.
Най-забавна при него е историята с киселото зеле. Всяка есен той пълни кацата, както и аз го правя. Но моята прочута ракия зиме замезва почти всичкото кисело зеле, а брат ми - когато баба Марта му парфюмира кацата едно хубаво - брои, че е изял три-четири зелки. И изхвърля другите. Надалеч, защото солта не е добро нещо за почвата.
Тия дни отново събираме орехи и горим шумата. Берем ябълки и нареждаме в касети. Мачкам гроздето и тъй нататък. И пак се сетих, че двама старци не могат да изядат толкова, те пак ще изхвърлят готови блага на торището.
Тогава (пиех си кафето на терасата), се попитах какво бихме правили с брат ми, ако случайно попаднем в рая? Как да оберем там всичко? Докъде да изорем и засеем? А бива ли да стоим така със скръстени ръце и да гледаме как прекрасни плодове и зеленчуци капят, та гният?
После изведнъж ме досрамя от себе си. Сетих се (истина беше), че вътрешният ми глас, дълбокият, не е успял да ми прошепне три най-прости и велики думи: "Дай на другия".
цитирай
25. zvezdichka - Дано четат Горан
25.07.2010 22:26
и да цитират!
А със сигурност е полезна информацията, която съм дала за четящите!
цитирай
26. zvezdichka - Благодаря ти
25.07.2010 22:28
за разказа Доре!
Наистина, че за простичките неща по трудно се сеща човек...
цитирай
27. compassion - Достойните хора
26.07.2010 21:11
винаги ще ги има
Дълбок поклон пред един от тях!
цитирай
28. zvezdichka - Поклон пред
27.07.2010 00:13
паметта на един творец, вперил поглед в доброто у човека!
цитирай
29. georgibogdanow - Вече съм писал малко по-горе как ...
13.03.2011 16:49
Вече съм писал малко по-горе как намирам постинга ти. Понякога се връщам и го чета. Музиката ми създава странно хубаво усещане, а написаното е чудесно. Ако говоря за текстовете на Дончо Цончев, препрочитам по няколко пъти този за писателската професия. Едва ли е нужно да уточнявам аз плача ли също, а ако "да" - то като пиша ли, като чета ли и т.н. Няма да правя никакви паралели или отграничения... Не е важно в случая... Но - страхотен текст! Всички са хубави. Особено много харесах и онзи за дирята. И понеже не мога да го кажа на автора му, не и на земята, казвам го на теб - понеже тук ги прочетох.

Споделям нещо, което мога да го напиша под всеки твой постинг, струва ми се. Вероятно не съм чел абсолютно всички, но затова пък повечето съм ги чел или просто разглеждал по няколко пъти. Страхувам се някой ден всичко това да не изчезне - някой да те обиди примерно, да ги изтриеш или заради някаква техническа грешка. Визирам всички твои материали за народни събори разни... помня добре твоите пътеки, по стъпките на филма "Писмо до Америка" например... и други, и други... Коментарите ти също са хубави - ненатрапчиви, с мярка и вкус. Съхранявай ги тези материали. Безценни са! Понякога ги навестявам... Пращал съм линкове на мои познати, приятелката ми също много ги харесва. Не се сещам за много други подобни виртуални кладенци на българщината от нашето съвремие, от които мога да черпя жива вода и капки народност... Колкото е останала и където я има...

Здраве и късмет на теб и на любимите ти хора в семейството ти и изобщо!
цитирай
30. zvezdichka - Георги какво да ти
25.03.2011 23:05
отговоря... Ти стопли сърцето ми! Благодаря ти за този коментар!
Уникален е Дончо в разсъжденията си и това го прави ценен, именно, защото не е повърхностен, а напротив - задълбочен!
И други са ми споделяли като Горан например, че имат желание да ме четат. Вярно е, че напоследък не съм много активна и не бях си отваряла мейла на блога от много време насам, затова и едва днес видях и коментара ти... Радвам се, че ти допадат нещата, които пиша. Аз просто споделям мисли, преживявания и впечатления и те наистина са важни, защото са минали през душата и сърцето ми. Може би не съм много открита тук, но съм искрена както в мислите си, така и в коментарите си. Дори бик казала, че понякога в коментарите казвам много повече за моята личност, отколкото в постингите си. Важното е, човек да бъде осъзнат и да има цел в живота си и да не се оставя по течението. И ако не си надникнал в блога на съпруга ми, той също пише много ценни неща. Ето тук е блога му:
http://whitepigeon.blog.bg/
Благодара ти и за благопожеланията! Да ти се връщат с препълнена мяра! И ти желая да бъдеш щастлив с жената, която обичаш!
Поздрав от сърце!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zvezdichka
Категория: Лични дневници
Прочетен: 5816125
Постинги: 496
Коментари: 6837
Гласове: 21680
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031