Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.01.2010 21:37 - Александрийкиното хоро
Автор: zvezdichka Категория: Изкуство   
Прочетен: 9081 Коментари: 14 Гласове:
5

Последна промяна: 14.01.2010 21:37

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  По повод призива на panazea и инициативата на diso ще пусна един пост, спомен за един велик човек - Дико Илиев. Спомних си, че бях чела един разказ, който беше много силен за мен и ме беше докоснал. Потърсих го в нета и реших да го публикувам. Малко е дългичък, но е много истински. Ето някои разяснения:

"Александрийка" се ражда от бащината мъка. Това е името на първородното дете на музиканта Дико Илиев - умно и хубаво момиче. Разболява се от скоротечна туберкулоза и умира на 16 години. Когато се върнал от погребението, съкрушеният баща седнал пред листа, плакал и писал ноти. Мъката преливала в звуци, страданието му - в мелодия, той само записвал. Така връща от небитието своята дъщеря и я обезсмъртява в музика.

А сега следва разказа на писателя Марко Семов, който е публикуван във в-к Стандарт:

Александрийкиното хоро

Марко Семов

Години минаха, откак чух тази история. Все чакам ден, все чакам час, да ми дойде сила в ръката и да си опитам словото. Зная, че е трудна за слово. Художник да я опише - пак ръката ще се отплесне. Виж, става тя за петолиние. И не за едно. Ала къде в човешката завист място за повече. Там и за едно няма място...
...Тъжна гледка са хората, когато се връщат от погребение. Още по-тъжна е тя, когато дете са погребали. Ако човек си е извървял пътя, ако е накъсяло въжето му, сълзите по се укротяват. Когато дете легне в гроб, на сърцето е много по-тежко - болката натежава в човека, като стъклен съд го пълни. А нашенските погребения не свършват с гробищата. Те оттам започват - хайде сега събирай душа за у дома, приказки да слушаш как било и кога с покойния - все утешителни, все с благини редени. А на тебе ти е студено, не те помамва приказката и не стига до сърцето.
Всякак съм се опитвал да си представя този черен ден в къщата на Дико Илиев. И като трапеза, на която люта ракия пресъхнало гърло припалва. И като жена, захлупила се в черни пребрадки, самата тя - кажи-речи, готова за онзи свят. И с корави абени дрехи, облечени за първи път, с най-скъпото да се прощават. И като комшии и роднини - както става по селата, развързали месалите, развързали приказките за било и небило...
Наши си български работи - в тях се е трупала колкото вековна мъдрост, толкова и вековна мъка... Но това, което истински е станало през онзи ден - и досега не мога да си го представя. И мисля, че никога не ще мога.
Песента настигна Дико Илиев по пътя. Назад, като вървяха. Сълзите още мокреха страните му и той не мислеше за друго - очите му бяха все там, в китките, струпани около мъничкото личице, около бялата рокличка. Гергини, теменужки... кой каквото откъснал от градината си...
Както вървеше, тъй гледката на ковчега се смени с друга. И тогава го емна песента... Не можеше да си прости. На човека не е съдено да си прощава сам. Прошка може да даде само Бог. Но той не вярваше, че ще му я даде. Страх го беше не от Бога, боеше се от себе си. Поспирваше се, озърташе се, вглеждаше се в хората, които водеха жена му - отмаляла, увиснала в ръцете им. До едно време я виждаше. След това и тя се изгуби. Пред него остана само поляната, бухнала в китки, цъфнала, цялата припнала към планината. На поляната няма никой, само тя - Александрийка - къса китки и бере букет.
Гледаше и не вярваше - детето му, живо и здраво, букетът расте в ръцете му, китките пламнали...
Гледаха го хората - унесен, отвеян, съжаляваха го - бащина мъка, от бащина кръв къса ли се лесно рожба. Стигнаха до празната къща, насядаха около масата. Кога извадиха гозбата и кога наляха ракия - не помнеше. Като насън виждаше хората около себе си - насядали, приказват нещо, виждаше жена си, свила се на кревата. Около нея сестрите й... Всички са в стаята, само него и Александрийка ги няма... Остави ги да плачат и пак отиде там...
Поляната бе станала още по-голяма. Започваше от края на селото и стигаше до планината. Зелено, бяло и червено, тук-таме наръсено с нежносинъо. И детето до кръста в китките - на места и до раменете му стигат, косата разпиляна по раменете, на главата й венче, от най-нежни цветя свито. Кой го бе свил, кога?...
И тогава дойде хорото! Чу го и Александрийка. И както късаше китките, тъй заситни. Боже, каква музика, какво хоро играеше детето! Нямаше вече погребение, нямаше сълзи. Музиката идеше отнякъде и той не можеше да разбере дали се спуска от планината, дали извира от тревите, дали от чистото небе прелита... А неговата Александрийка играе, рипа по тревата, а тя омачкване няма...
Лумна музиката вече с всичка сила. Тъпанът заудря, барабанчето заситни, зачестиха инструментите, а музиката на хорото нова, нито я е чувал, нито запявал. Носи се хорото, оглася целия Балкан и на него самия му иде да рипне до детето, да го хване за ръка... Но не рипна - музиката бе толкова силна и властна, че го изплаши.
И тогава стори греха. Разбра, че нито можеше да спре, нито да откаже на детето. Мълчаливо стана от масата, влезе в горницата, където държеше инструмента, мушна го под палтото и пресече двора. Сега накъде?... Да засвири тук, в двора - час нямаше още откак дете бе погребал, да хукне из селото да бяга, белким го песента остави - не можеше, сили нямаше. Влезе при кравите - дано те го отърват от песента. Ала тук, на затвореното, тя дойде още по-силно. Имаше чувството, че туй хоро, дето го бе засвирила душата му, го чува не само селото, ами цялата държава. Прескочи плета, пред него беше плевнята. Огледа се като крадец, открехна вратата, затвори я. Мушна флигорната в сеното, натисна клавиша. Придушена, ала чиста, мелодията на хорото пак дойде. Бръкна в палтото си, напипа молив, напипа стар вестник - каквото чуваше, записваше го...
Свърши хорото и той изтрезня. Няма я вече неговата Александрийка, няма ливади, няма китки. Сам-самичък беше в плевнята. Сам, със старото клечетясало сено, с един окъсан вестник в ръцете и с флигорната...
Затрепераха ръцете, зачетоха нотите. С крива ръка отгоре на вестника написа: "Прости ми, чедо". И тури отдолу името на хорото: АЛЕКСАНДРИЙКИНОТО.
Очите слабееха все повече. Слепотата идваше бавно и завинаги. Той вече не можеше да различава предметите, опипваше вратите и дръжките, преди да излезе от стаята. Постепенно само песента на петлите му казваше, че тъмното се сменя със светло. Големият музикант беше вече напълно сляп...
Но той беше и по своему самотен. В съюза на композиторите не го приеха - нямаше образование, не бе учил петолиние и солфеж. Как така ще му признаят майсторството, след като мнозина от тях, дето бяха отъпкали пътя до музикалната академия в София, не бяха получавали и една хилядна от всенародната популярност на неговите хора. И в една цяла държава не се намери един доблестен музикант, който публично да признае таланта на самоукия.
Примирил се беше отдавна. Пък и скоро щеше да навърши осемдесет. На тия години учителите в Консерваторията получават писма от най-големите люде в държавата, правят им юбилейни концерти, цветя се трупат и телеграми летят от цялата страна и чужбина. Върху гърдите им се полюляват нови медали.
Беше скромен човек, не го блазнеше славата. А нямаше български празник без неговите хора, без вихрите на техните звуци. Че и вечер, когато празниците стихваха, пак неговите хора изпровождаха хората - до домовете им. И тъй, повече от половин век! Кой беше той, кога и къде се бяха родили тези невероятни плетки от сила и звук - мълчаха вестниците, не казваше радиото... Всички обичаха хората му, но почти никой не знаеше кой е той, къде е... Беше българин, но не беше партиец. Да му стигаха поне парите. И малко, малко нещо очи да имаше да излезе до двора...
Седеше тази сутрин в леглото си, седеше незаспивал и умислен. Осемдесет години. Кога бяха минали, как?... На тези години такива въпроси се задават... Някой претропа вън, човек извика името му, вратата на хола се хлопна...
Час по-късно го заведоха до близкия град - Ботевград. Пратил беше да го доведат един негов отдавнашен познат - Димитър Василев. Човек на властта, но и със сърце... Защо го доведоха, какво ще има?... Придържаха го да не стъпи накриво, чуваше глъчката на много хора. Не му казваха нищо, той не питаше...
Димитър Василев застана до него и рече:
- Хайде, да са ти честити осемдесетте, бай Дико! Още толкова да изкараш и още сто хора да напишеш!
Сълза бавно пролази в слепите очи на музиканта. Не я остави да капне. Около него прошумоляха момински носии, в ръцете му натежа огромен букет... По шума пред себе си, по дългите ръкопляскания, които екнаха, разбра, че е качен на трибуна. Имаше едни по-нови дрешки - за хоп и за гроб. Да беше поне тях облякъл... Ръкоплясканията, виковете "браво" не спираха...
- Пред тебе, бай Дико, има сега две хиляди музиканти! Дошли са от цяла България. Искат днес ти да ги дирижираш, те да свирят. В твоя чест, за твоя празник са дошли... Ето ги, стоят отпреде ти, вдигнали са инструменти и чакат.
- Колко казваш? - попита старият музикант.
- Две хиляди - отвърнаха му.
- Че толкова музиканти има ли в България?!
Но той чуваше и усещаше, че около него има хора, много хора. Той вече виждаше лъскавите фунии на тромпетите, изпънатите кожи на тъпаните и барабанчетата, чернееха се като гора пред слепите му очи кларнетите... Да вярва ли на думите, ушите му не го ли лъжат...
...И вдигна ръце, разтреперан, объркан, целият превърнат в онзи звук, който трябваше да чуе. Тишината стана напрегната, степана... Рязко удари надолу, отсече, като че късаше връв... И лумна площадът. Две хиляди гърла изричаха звуците на най-любимото му хоро - Александрийкиното! Мощта на инструментите избухна в небето. Градът се разтресе, като че го друсаше не песен, а сила, която идеше от сърцето на земята. Стотици инструменти се сливаха, гонеха, изпреварваха, после се вчивтяваха в буйния ритъм на хорото. На света нямаше вече нищо друго освен музика и божествени звуци. Нямаше слепота, нямаше несправедливост...
Вдигна ръка, хорото й придаде сила. Извиха се вихрите на звуците, после ръката се снижи, инструментите като да залегнаха, за да лумнат след секунда пак, още по-мощно, още по-неудържимо.
Мълчаха къщите, мълчеше гората отсреща, мълчеше небето. Мълчаха живите, мълчаха мъртвите.
На земята бяха останали само те - две хиляди инструмента, и той, слепият диригент - отпреде им. Идеше краят на хорото. Звуците зачестиха, занастигаха се, подредиха се за последен дъх...
Вдигна се песента в небето, отиде до Бога и оттам с трясък се спусна на земята. И настана тишина. Дълбока, чак страшна...
Дико Илиев пипнешком заслиза по малката стълбичка. Стъпи на земята, наведе се, захлупи глава отгоре й.
И никой не разбра, целуна ли я, или заплака!

 




Тагове:   хоро,


Гласувай:
5
0



1. tit - Поклон!!!
14.01.2010 22:01
Благодаря ти!:)
цитирай
2. zvezdichka - Мълчаливо се
14.01.2010 22:10
присъединявам към теб tit!
Това сигурно е някакъв феномен, роден от голямата обич на баща към дъщеря, по начина по който душата му го е усетила и изразила!
цитирай
3. lotos16 - Благодаря, Звездичке!
14.01.2010 22:23
Разплака ме този разказ...
цитирай
4. zvezdichka - Да мъка и
14.01.2010 22:31
обич се преплитат в този разказ, признателност и онази скрита сила в сетивността на човек, който въпреки, че е полусляп, но много е жив и съпреживяващ всеки път музиката, излизаща от дъното на душата му.
Благодаря ти Павлинка!
цитирай
5. diso - Наскоро четох историята
14.01.2010 22:51
Напомня ми tazi na "Tears in heaven" на Ерик Клептън.
цитирай
6. zvezdichka - Нямам спомен
15.01.2010 09:18
дали съм чела тази на Ерик Клептън, но може би трябва да я потърся.
Благодаря diso!
цитирай
7. panazea - хе хе ,
15.01.2010 11:18
откъде знаеш ,че ми е любимо. С татко играехме всечките хора на Дико Илиев . Вечните творци на България. Поздрав ,момиче ! Хайде да си тропнем! Иииииииииии хуууууууууууу! Хем весело , хем полезно!
цитирай
8. zvezdichka - Ами не зная panazea :)
15.01.2010 11:32
Дори и за мен това хоро не беше известно, само си спомних за разказа и снощи разгръщах стари броеве на сп."Българе", където имах спомена, че съм чела фрагменти от този разказ, а после прослушах и хорото :). Дори не знам как се играе...
Благодаря ти за поздрава :). Много се радвам, че знаеш нашите български хора!
Поздрави!
цитирай
9. panazea - Разказът е тъжен .
15.01.2010 12:10
Аз обичам веселите хора`!
С татко играехме заедно. Сега татко го няма , ад продължавам да играя хора! Хайде по-весело!
Живота е толкова гаден , хайде да си го зразвеселиме с танц!
цитирай
10. zvezdichka - Тъжен е,
15.01.2010 12:54
но е причина да се роди едно хоро :).
Аз по принцип съм весел човек, но не винаги един танц можа да развесели човек. Зависи през какво минава душата му и в какво настроение е. Но определено хората могат да вдигнат духа на човек и да го въведат в друго състояние :).
цитирай
11. panazea - Ами , звездичке,
15.01.2010 13:09
животът е толкова кофти,че не трябва и ние да си го разваляме допълнително. Не ми се сърди! Не съм безчувствена, но си имам причина да бягам от лошото. Поздрав за теб!
цитирай
12. zvezdichka - Права си panazea!
15.01.2010 13:12
Нека бягаме от лошото и да търсим да го заменяме с по-добро и оптимистично!
цитирай
13. mamas - И мен разплака...разказът...
15.01.2010 21:04
Аз и на песните плача...
цитирай
14. zvezdichka - Да, песните
18.01.2010 15:34
на Дико са толкова живи, а разказа е много силен!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zvezdichka
Категория: Лични дневници
Прочетен: 3835789
Постинги: 487
Коментари: 6795
Гласове: 21187
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930