Количката

из Скитащите сенки
Последното царство I

През 1715-а, когато умира крал Луи ХIV, госпожица Дьо Жонсу обхождаше Париж, за да се бори за освободождаването на янсенистите, затворени в Бастилията от вече мъртвия крал.

Тя чукаше на всички врати; ходеше наистина навсякъде: в ъгъла на църковните сводове; сред колонадите на дворците; в приемните на господарите; в частните апартаменти на министрите.

Всички тези премествания тя извършваше не с карета, нито с носилка. Служеше си с обикновена градинарска количка.

Веднъж седнала в количката, госпожица Дьо Жонсу започваше да чете.

Един мъж с лице към нея, или поне към широко отворената й книга, буташе количката, в която госпожица Дьо Жонсу седеше, доколкото това бе възможно, върху двете напречни дъски, огънати над единственото колело.

Госпожица Дьо Жонсу чете в продължение на десет години.

Тя поиска да й направят сив покрив над главата.

Винаги носеше тъмни дрехи с цвят на дървесна кора, за да изглеждат колкото може по-тъмни.

Единственото й кокетство се състоеше в един кафяв шал, който тя наричаше “моята дързост”. Беше много слаба.

Щом пристигнеше до целта си, тя подаваше костелива ръка в така типичния за столицата на французите блед, матов въздух. Мъжът поемаше ръката й и й помагаше да стъпи на земята.

Виждаше се как една черна дреха излиза от своята кутия.

Последната душа на Пор-Роаял поставяше крак на паважа и се хлъзваше в калта, държейки внимателно в ръката си своята книга.

http://www.cil-bg.org/5publications/integral/07.17.html


из "Секс и ужас"

 "Има по-сериозна тайна. Любовта не е само война за плячка, нито пък целувките са само кръвожадни. Нощта не клони към деня.
    Нощта е свят.
    Нещо, принадлежало на щастието се загубва в прегръдката. В най-пълната любов, в самото щастие има желание всичко внезапно да се сгромоляса в смъртта. Престъпеното от насилие  в сластта е надхвърлено с тъга, която не е психологична. Със слабост, която ужасява. Има абсолютни сълзи които се смесват. В насладата има нещо което поддава.
    Това, което тревожи сърцето, е разнежване към другия. Това, което не ни е възможно, е усещане за мига. Това е ревност към незнайно какво от миналото, което не бихме съумели да възвърнем. Изпълненото с радост спадане, добавящо си усещането за невъзобновимото, граничи с желанието за плач. Разбираемо е , че много от животните умират в момента на изхвърлянето на хайвера или копулацията. Нещо е свършило. Когато се обича най-интензивно, нещо е свършило."

Най-асоциалният човешки опит.

Най-отшелническият.

Няма видим противовес на универсалното господство на дявола, който да устои на властта му.

Не можем да издигнем крепостни стени или диги, които да издържат на разрушителната му мощ.

Този океан е лишен от брегове.

Всичко е наводнено.

Все още риби се издигат на повърхността. Глътка въздух, за да не умрат.

Глътка въздух - четенето.

Да се извади всичко от предишната нощ. Разпалване на изгубеното, ето какво е всъщност четенето. Възвръщане на цвета на всичко, което угасва.

Всеки човек иска да вярва, че съществува ключ за ръждясалата, заяла брава, в която се е превърнал. Че съществува код за проникването в едно общество, за да се предотврати обредната смърт, която непрестанно се подготвя там - сред мученето на стадото, с една сплотена и непризната лекота. Че с натискането на някакво копче може да се задвижи социалната машина, която не е нищо друго освен ешафод, могила. Че едно животно от зодиака може да влияе, че един бог съществува и сменя нощта с ден, че един глас се разпорежда в човешкия хаос, докато смъртта го разлага... 

http://www.bgbook.dir.bg/book.php?ID=12607

 „ има самотници, отшелници, скитници, отхвърлени, шамани, ексцентрици, които са сред най-щастливите същества… Винаги ще се съмнявам в този, който казва „ние“, когато изпитва наслада. Без самота, без усещане за времето, без страстта на тишината, без възбудата и въздържанието на цялото тяло, без треперенето от страх, без скитането из нещо сенчесто и невидимо, без спомен за животинското, без меланхолия, особено без меланхолия, няма радост.“

http://www.legeartis-bg.net/article27.html

http://www.slovo.bg/litvestnik/index.php?ar=593

из "Скитащите сенки"



Човечеството дължи повече на книгите, отколкото на оръжията... Когато всички престанат да четат, литературата ще възвърне престижа си. Тогава отново ще се появят скривалища - толкова е вярно, че нищо друго от човешкия опит не може да й съперничи.